Апокалпсис, време, свършек на света, предсказание, есхатология, смъртност, край...

Черни прокоби и прорицания за край на света бележат не само 2012, не само заради маите, не само заради прогнози и  календари, а заради нещо далеч по-сериозно и притеснително, каквото е изгубените основания на този свят.

Изплъзващият се смисъл. Крах на ценностната система, морална катастрофа, криза на духа – много са имената на диагнозата, и стотици са нейните прорицатели. Най-верните сред тях са хората на перото, писатели, поети, онези, които са лакмусът за изплъзващия се смисъл.

В българската литература тези гласове все повече се чуват и все по-силно тръбят за страшното утре, което ни очаква, за апокалиптичните хоризонти на едно все по-празно живеене. Сред тези гласове все по-ярко се чуват онези на родените в края на 60-те и 70-те години.

Загубеното поколение на родените през социализма, обещаващ светло бъдеще, на които им се наложи да пренесат като Атлас на крехките си рамене тихата революция и измамната надежда на промяната, която не донесе нищо хубаво, но със сигурност изпълни дните ни с печал.

"Апокалпсисът идва в 6 вечерта", "Физика на тъгата" и "Естествен роман" на Георги Господинов недвусмислено предупреждават за разпадащия се свят и все по-голямата пустош в отношенията ни с другия, все по-голямата самота и все по-наближаващия духовен апокалипсис.

В същите коловози, макар и с по-натурна сюжетност и автобиографизъм са романите и разказите на Калин Терзийски.

Изповядващ собствения си провал и лична катастрофа, минавайки през тоталното откровение, Кайо търси възможните хоризонти на спасение. "Алкохол", "Лудост", "Има ли кой да ви обича", "Любовта на 35-годишната" са книги, които обговарят падението и кризата на поколението на инакомислещите, на несходимите с новите материални ценности и божества аутсайдери.

Някои автори посегнаха към антиутопиите и изграждането на един измислен хиперболизиран свят-метфора на това, в което има сериозна опасност да се превърнем. "Тихото слънце" – един черен и трудно преглъщащ се роман, е своеобразен протест и сигнал за тревога, че светът не отива на добре.

Най-младото име сред антиутопистите е Петър Денчев – автор на вече три книги и няколко пиеси. Петър е избрал да бъде пишещ режисьор, използващ театъра като по-бързо, по-масово и по-въздействащо изкуство, което може да каже на повече хора – внимавайте за утрешния ден!

Кризата в Гърция и опасността това да се случи и тук, предрече един от бохемите на тепетата Александър Секулов. Метафоричният му и изящен поетичен език в прозата, която пише, отстъпи на предупредителните нотки в "И Господ слиза в Атина"– една от книгите на 2012 в личната ми класация.

Ярки и силни са и женските имена в новата българска литература, и съвсем по женски те предупреждават за моралната угроза и тоталната самота и обреченост на днешния човек. В главите ни отекват гласовете на "Майките" – Теодора Димова,  търсещата спасение в миналото и спомените Силвия Чолева "Черно и златно", скандализаращата с неудобни въпроси за християнската парадигма Елена Алексиева, ходеща често по ръба на абсурда и фантастиката в "Кой" и "Рицарят, дяволът, смъртта".

За десерт ще ви оставя моите любимци, авторите в чиито книги намерих утеха и упование, че Апокалписът се отлага, а това са Милен Русков с "Възвишение" и Мирослав Пенков с "На изток от Запада".  Единият заради умното му чувство за хумор и смелостта за очовечаване и демитологизиране на историята, а другият заради красивата искреност на едно голямо сърце, което обича и страда и разбира, че само през огън можеш да се пречистиш и родиш отново.

И да обобщим – "апокалпсисът" е за добро, той идва, за да бие камбаната за тревога, защото сме стигнали ръба, от който можем да паднем.  Стигайки дъното, края, бездната ние може би ще разберем, че от там започва ново начало, нова ера, защото светът е спирала, а не права.

Ще завърша с цитат на Николай Фенерски, който го казва най-точно в разказа "Апокалпсисът е нещо лично":

...Всичко продължава, но не за дълго. Този е възможно най-добрият ни живот. Раждат ни, раждаме, срещаме се и се разминаваме. И всеки за себе си трупа важните въпроси за Онзи миг. А междувременно работи, гледа телевизия, скача с парашут, пише глупости, яде три пъти на ден, стиска си пъпките, чука се наляво и надясно, купува си пералня, плаче, чете приказки на децата си, бие жена си, отделя въглероден двуокис и пот, шепне молитви и греши, постъпва умно, понеже е глупак, постъпва глупаво, понеже е мъдрец, скача без парашут от седмия етаж, лекува махмурлука си, пие и пак пие, страхува се от нищожното, нехае пред страшното, жени се за когото не иска, вдига температура, разнася клюки и вируси, тревожи се, хленчи и забравя...