Въздъхнах дълбоко, защото сърцето ме стегна и наистина боли. Стискам зъби, дишам учестено, кръвта в главата ми пулсира силно.
Дано не заплача. Едва сдържам сълзите си, нали съм силна, не трябва да плача над редовете.
Това е рефлекс, превърнал се в начин на живот, дълбоко проникнал до мозъка на костите ми. Вече не помня дали съм се родила силна, или животът ме направи такава и дали имам вина за това. Когато минат години, узрееш и помъдрееш, нормално е да правиш равносметка на изминалия живот.
Поредната Нова година в самота, дори няма кой да потупа рамото ми, камо ли да ме прегърне или поглези. Говоря за мъжете, същите тези, които преди десетина години бяха в краката ми.
Какво се случи, защо допуснах това?
Все пак оставям компютъра и се скривам в тоалетната, само там е сигурно и се наплаквам хубаво. Поолеква ми, когато плача. Значи все още проявявам слабост.
Но защо това не променя нищо?
Плаша се, че повечето ми приятелки са като мен, а и дъщеря ми е тръгнала по този път. Къде сте момчета, защо всички тънем в самота, разминавайки се по пътя на живота? Защо стана толкова трудно да общуваме, да се чуваме и съпреживяваме животите си?
Знам, че имам вина и тя е, че съм силна жена. Силните никой не ги обича.Те са обречени на самота.
Затова на прага на годината на синия дървен кон, си давам обещание да обърна съществуващия факт в своя полза. Ще се променя, ще се смиря, ще стана по-усмихната и женствена. Ще вляза в по-различна роля и много ще вярвам. Това го мога, защото съм силна!
Какво пък, нали всичко е театър...
Автор: Мариола Попова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".