Когато бях с него, светът ми беше различен и уникален. Всеки ден еднакъв с другия, но очакван с нетърпение и затаен дъх – сиво ежедневие с нотка живот, а тази нотка беше той.

Когато го чуех, видех, докосвах, целувах – всичко това ме караше да се чувствам като част от тълпата, с което се гордеех. Винаги съм смятала, че хората, с които се разминавам по улицата, са обичани, желани и специални за някой човек, така и аз бях специална за него.

Чувствах се добре в кожата си като част от всички останали – обичаните! Ще прозвучи недотам логически, но се почувствах така добре, че ще заприличам на другите с най-обикновения букет, който той ми подари.

Това беше всъщност сърцето му, което за обичаните беше най-обикновен жест, но обикновеността му даваше неописуема сигурност. Бях спокойна, че всичко това ми се случва точно с тази харизматична сила и неспокойствие, че дори за кратко бях част от живота на някого точно по този начин.

Обичта ни беше някак... не като на другите. Не беше толкова обикновена, колкото на мен ми се е искало да бъде, а от онези малко нетипичните, несъвършените, трудните с ред фактори, които забраняват дори и опита за нея.

Но онова гласче в теб, което ти казва "Майната му на всичко…"! Защо, за Бога, не ме остави Животът да бъда щастлива?!

Да, точно това гласче те кара да се вкопчваш в нещо, дори да знаеш, че това "нещо" ще е за кратко и след миг ще се питаш защо изобщо си го направила…?

Как по дяволите стигнах до тук?! Ами, ей така, когато си готов на всичко да изпиташ дадена емоция, знаейки още докато го правиш, че в теб ще остане една огромна сърцева рана.

Никога няма да говориш за това, никога няма да признаеш дори и пред себе си, че е можело с всички усилия да направиш така, че красотата и щастието да се запази за по-дълго, а защо не и завинаги.

Непрестанното мъчение, което изпитваш, е от това, че най-истинската любов, най-болезнената лъжа, най-голямото щастие, най-красивата усмивка живее в теб винаги и навсякъде, но никой друг не знае.

Ще бъдеш с друг и този образ ще е толкова ясен в сърцето ти и в душата ти, че дори няма да ти направи впечатление, че е "грозничко" и "нечестничко" спрямо него. С  времето дълбоко вътре в себе си се надяваш този човек да те накара да забравиш… ще има друг и друг, но образът няма да избледнява, напротив - ще стане до болка ясен, просто ще свикнеш.

Така се отказваш да триеш нещо, което не може да бъде изтрито и "мирваш", виждайки, че няма измъкване – най-красивата усмивка е във всеки спомен, най-голямото щастие в съня ти, най-истинската любов в сърцето ти, а най-болезнената лъжа е в целия теб.

Ще заживееш нормално по своя начин, но пак ще си различна и няма да си част от тълпата, защото хората в тълпата не правят като теб, те бранят и пазят своята най-чиста истина – любовта, а ти я изгуби завинаги и се учиш да обичаш друг, но как става ученето..., дали не е малко пресилена мисия на живота… да се учиш да обичаш…?

Автор: Светлана Йорданова

Очакваме и вашите авторски текстове на edna@netinfocompany.bg.