Вяра Иванова
Здравейте, включвам се само да кажа, че аз и моето пословично търпение бяхме до тук. Също така ви съветвам и вие да стегнете вашето лично търпение в красив куфар и да го пратите на майната си, защото просто нямаме време. Хора, нямаме време!
Не че идва краят на света или нещо подобно. Просто от толкова работа, грижи, тревоги, страхове, напъни да не изпуснем нещо или някого, не ни остана време да живеем, ама истински да живеем.
Когато сме млади, имаме усещането, че времето сякаш е спряло. То е една странна за нас величина, която крета едва, едва и имаме усещането за вечност. Но минем ли една определена възрастова граница (която е различна при всеки), времето започва да фучи край нас като бърз влак и дори не ни оставя възможност да си поемем дъх.
Ето защо искам да оставя време за себе си, докато все още мога да дишам спокойно, с пълни гърди. Един ден няма да си спомняме до колко сме стояла в офиса в четвъртък вечер, няма да си спомняме на колко мейла сме отговорили, колко пъти са ни ядосали, дали сме взели навреме дрехите от химическото или детето от детската градина.
Един ден ще си спомняме с трепет в стомаха онези малки моменти, покрай които профучаваме в момента. Ще се сетим как слънцето залязваше в онази топла италианска вечер, а последните му лъчи се отразяваха в прозорците на терасата. Ще си спомним как въздухът ухаеше на дъжд и мокра пръст в момента, в който любовта ни хвана за ръка за първи път. Ще си спомним колко дяволски горещо беше на онзи концерт, който сбъдна тийнейджърската ни мечта да видим на живо една определена банда. Ще се сетим за най-вкусните филии с розови домати и сирене, които хапваме изгладнели, изкачвайки онзи връх.
И всички тези спомени ще са се случили, докато сме правили какви ли не други планове. Докато сме бързали, докато сме се чудили дали ще успеем, дали сме достатъчно добри, дали не сме засегнали нечие его, дали не бива да се доказваме малко повече, дали не си оставяме прекалено много време за дишане.
Не съм от хората, които искат да се изтъкват на всяка цена, навирайки личността си в носа на всеки.
Ценното не е в шумотевицата и големите приказки и се радвам, че го осъзнах толкова рано в живота си.
Сега такива хора са ми просто смешни.
Ето защо реших, че вече нямам време за никакви глупости. Не мога да си позволя лукса да губя времето си с неподходящите хора, на неподходящите места, насилвайки се да харесам някого или да се харесам на някого, за да получа това, което искам. Тези игри никога не са били за мен.
Склонена глава, сабя не я сече, но склонена глава никога не вижда колко е красив хоризонтът.
Предпочитам да имам хоризонт, отколкото само тук и сега. Защото това тук и сега може да рухне за миг, а хоризонтът, той наистина е вечен.
