”Ние сме различни, а вие не ни приемате“ – воплите на хората с нестандартна сексуална ориентация придобиват кабалически оттенък на едно невероятно крешендо, което идва от Калифорния и свършва в Токио...

Не, не че обществото не ги приема – напротив. Ала може би, ако са малко по-скромни в исканията си и по-малко шумни в поведението, ще живеят доста по-добре.

Говоря за всичките форми на хомосексуализма.

Това явление съществува. Тези хора ги има и ние трябва да отчитаме този факт. Извън чисто философските, медицинските, етичните, моралните и етно-традиционните въпроси, тяхното съществуване е свързано и с правното регулиране на отношенията, свързани с тези хора.

Правна рамка на хомосексуализма у нас няма. Казвам това, защото съществуващата правна уредба е дотолкова рехава, че практически не съществува. А трябва. Явленията в обществото трябват да бъдат нормативно уреждани. Така се гарантира правовият ред.

Хомосексуализмът не е ново явление в света. В това число и по нашите земи.

Ахил страда за Патрокъл, Александър Македонски побеснява, когато разбира, че Хефестион умира и не след дълго умира и Александър, дори се твърди, че вакханките всъщност убили Орфей, защото въвеждал мъжете им в лоното на мъжката любов и те престанали да обръщат внимание на жените си.

Тогава това се е приемало за нормално - времето на ІV-ІІІ ти век преди Христа, времето на гимназиона и културното увлечение по съвършената фигура. За нормално се е приемало сексуалното общуване между мъже и в доста морално разкрепостената Римска империя.

Данните, че легендарният пълководец и любовник Цезар е бил бисексуален, се потвърждават от все повече исторически източници.

По-късно еднополовата любов започва да става нещо лошо и забранено. Не знам откъде точно тръгва това. Може би защото от нея не се раждат, така желаните във всяко едно общество, деца. Все пак зачатието (освен един, единствен път и то по непотвърдени данни - Св. Дева Мария заченала непорочно...) става чрез съвкупление на мъж и жена.

Първите писани извори у нас срещу хомосексуалистите откриваме в първия ни ранносредновековен писмен източник - Закона за съдене на хората с оригиналното заглавие Закон судми людям. В него е предвидено наказание за мъжеложството, както впрочем и за скотоложството. Което означава, че за да е предвидено наказването им те са били разпространени. При това - може би широко разпространени. Доколкото този закон е производен на Славянската еклога, а тя на Византийската еклога, то това означава, че по времето на Първата българска държава светът около нас вече е запретявал с най-строги мерки еднополовите връзки. Не съм теолог, но може би християнството има своя дял в насаденото отрицателно отношение към хомосексуализма.

В днешно време представителите на източното православие почти не вземат отношение по въпроса, освен когато някой скандален клип не излезе на бял свят. Позицията на католическата църква е също толкова неубедителна. Което е обяснимо, предвид големия брой хомосексуалисти в монашеските среди.

Може би битката с хомосексуализма достига своя връх по времето и на териториите на Третия райх и на комунизма в ранните му години.

Това отношение на закона, а и на обществото е привело тези отношения в тайна, в една скритост, която продължила векове и която естествено след това е избухнала – това се случва в наши дни. Хомосексуалистите днес не само искат да общуват помежду си открито. Те искат да сключват бракове, да се наследяват, да имат право на вдовишка пенсия, да осиновяват деца, да имат режим на съпружеска имуществена общност. Тяхната емоционална и сексуална връзка претендира за своите материални измерения и последици.

Засега законодателството у нас не се развива в тази посока, с изключение забраната за дискриминация на сексуална основа и ориентация. Нещо повече - еднополовите бракове не са разрешени. Те не са и забранени, но е недопустимо сключването им по силата на per argumentum accontrario при тълкуването на нормата на чл. 46 от Конституцията и чл. 5 от Семейния кодекс. Няма забранителен текст. Първата норма повелява, че бракът е доброволен съюз между мъж и жена, а втората норма предвижда, че тези мъж  и жена могат да встъпят в брак само по взаимно, свободно и изрично съгласие. Разбира се, в циганските общности това съгласие невинаги е чак толкова взаимно, свободно и изрично (известни са кражбите на булки, купуването на булки и пр.), но някои традиции на тези общности са отклонението, което само затвърждава правилото.

Тези нормативно закрепени положения дават отговор и на въпроса, дали еднополов брак, сключен в страна, допускаща това, ще бъде признат у нас. Верният отговор е – не. Затова съветвам еднополовите двойки да не хабят сили и средства да се бракосъчетават в други страни с надеждата да искат признанието на брака си тук.

Законодателството ни не позволява това и то по силата на прякото действие на Конституционната норма на чл.46. Двойката няма да може да се позове и на действието на чл.5, ал.4 от Конституцията, защото нормите в съответната страна, позволяваща еднополовите бракове, нямат характера на международни договори, а са вътрешни норми за съответната страна.

По тази причина на този етап хомосексуалистите, желаещи да встъпят в брак, да осиновят деца, да имат имущество, попадащо под режима на някакъв вид съпружеска имуществена общност, да имат наследствени права и пр. отношения, ще трябва да направят това в страна, където това е допустимо. А такива страни не са малко - само в Европа те са 10. 15 страни в Европа признават еднополовите партньорства. Не знам доколко след всичките видове емиграция (етническа, политическа, икономическа, престъпна-всеки осъден духва от страната ни, за да не изтърпи наказанието си), ще оформим и хомосексуална емиграция, но положението е такова. Поне засега.

Личното ми предвиждане е, че въпреки съпротивата, ние няма да останем встрани от това явление и ще променим законодателството си в посоката на нормативното закрепяване на еднополовите отношения и свързаните с тях последици. Впрочем легализирането на еднополовите бракове и партньорства в Европа е едно сравнително ново явление, а осиновяванията на деца от такива двойки почти винаги е предвидено да става чрез съдебен процес.

Чисто практическите и административни процедури, свързани с това, са многобройни и много интересни. Не е забранено например Джон и Смит – семейна двойка от Англия да дойде да живее у нас с детето си Роджър. Да си купят къща, да имат бизнес, имущество, банкови сметки. Един ден Смит умира. Нашата гражданска служба ще трябва да издаде смъртен акт и удостоверение за наследници, в което ще пише, че Роджър наследява майка си Смит?! Защото едно дете не може да има двама бащи. Така навлизаме в сферата на международното частно право.

Разбира се, по силата на една законова фикция може да се въведе правило, определящо за родители на детето бащите Джон и Смит, но това е въпрос на законодателна техника. Нали именно за това фикцията е вид измислица, уредена в закон.

За любознателните отбелязвам, че ние и сега имаме фикции в законодателството си - така например, че електрическата енергия е движима вещ (защото може да бъде крадена) или пък, че нероденият се счита за роден (защото има правото да наследи).

Фактът е един – преследването на хомосексуалистите не е довело до намаляването на броя им. Без това да е било предмет на официална статистика.

Добре е вместо да си заравяме главата в пясъка, да приемем закон за половата идентичност, в който да бъдат разписани основанията за смяна на пола, процедурата, по която това да става и свързаните с това административни последици.