Вяра Иванова
Tоскана не е просто място, тя е емоция. Тоскана е романтично клише, толкова сладникаво романтично клише, че чак ти става мило. Тя изпълва погледа и сетивата ти, а зад всеки завой по живописните ѝ пътища, пред теб се разкрива гледка, която буквално те кара да затаиш дъх, сетне да вдишаш дълбоко и да се ядосаш, че очите ти нямат способността да правят снимки.
Тоскана е вино, отлежало в бъчви и къщи, отлежали на слънце. Тя те примамва с толкова цветове, вкусове и аромати, че завинаги оставаш роб на спомените за това вълшебно място.
Тоскана е като в книгите (че дори и повече). Тя е картичка на една отминала епоха, съхранила традициите и начина си на живот. Там времето тече по различен начин, а понякога дори ти се струва, че в Тоскана такова нещо като време, не съществува.
Наляга те едно такова приятно безвремие, че ти се иска да си забравиш и името. И просто да се скиташ по тесните крепостни улички, да хапваш прясна паста, приготвена от някоя италианска баба, да опиташ всички видове джелато, да се наслаждаваш на залеза отвъд лозята и да отпиваш от онова червено вино, заради което и боговете ожадняват.
Италия винаги е примамвала към себе си романтиците като мен, които бленуват за малки градчета, вкусна храна, идилични вечери и просторни гледки, но ако търсите място, в което сякаш е хвърлено късче от Рая, то това е Тоскана.
Тя няма да ти даде екстремно вълнение, няма да се опита да изпъкне с велико постижение, няма да има луксозни претенции. Тя ще те посрещне в своите тихи и спокойни земи, ще те погали с парещо слънце, ще чуеш поздрава ѝ в жуженето на пчелите и в аромата на цъфтящите люляци.
Тоскана не е претенциозна, къщите ѝ са вековни и каменни, ресторантите ѝ са мънички и фамилни, красотата ѝ не е блестяща, нито бетонна, тя е просто натурална. Животът там е простичък, хората вярват в традициите, в добрата храна и в доброто вино. Посрещат те сякаш си член от семейството, който се завръща след дълго скитане.
Не е случайно, че героинята от книгата и филма “Под небето на Тоскана” се влюби така в това място, купи си вила и остана да живее там. Всеки, който има тази възможност би го направил, аз бих го направила. Защото в тези вековни къщи има очарование, което никоя модерна сграда не може да придобие. В тях има дух, всяка стена е история, всяко ъгълче е вдъхновение.
Тоскана е щастие, слънчева светлина, бавно ежедневие, домашна храна, вечеря под асмата, една абсолютна идилична сладост с цвят на узряло грозде.
Или както казва самата Франсис Мейс, авторката на “Под небето на Тоскана”...
Щастието ли? Цветът му сигурно е пролетно зеленото, което не намирам думи да опиша, докато не съзирам новоизлюпеното гущерче, изтегнато на припек върху камък. Тази багра, искрящозелената гущерова кожа, се преповтаря във всеки млад листец. Обновяващата мощ на природата избухва във всеки бурен, клон, стъбло. Докато се трудя под мекото слънце, усещам зеления фитил, набождащ в моето собствено тяло. Изблиците на енергия, калейдоскопичната игра на светлината в листака, ветрецът, който извиква на устните ми думата „зефир“, тази лекомислена простота може да се нарече щастие."
