Скъпи приятели, представяме ви първия материал на адвокат Георги Петров Богданов за Edna.bg - практикуващ юрист, който има богат професионален опит в бракоразводните дела:

"Тя (Той) каза, че ще ми вземе детето..."

Така започват над 95% от разговорите с клиентите ми по бракоразводните дела. Историята на един развод винаги е всъщност историята на една провалена любов. Детето, като разменен елемент в един развод, за който то самото няма никаква вина. Защото, може би, ако поне пред себе си си признаем вината за провалената ни любов, този въпрос няма да стои.

Развел съм поне 200 души за 22 години адвокатска практика. Накрая разведох и самия себе си, та затова си позволявам да напиша някой и друг ред по въпроса за развода и децата.

Защото, може би, ако поне пред себе си си признаем вината за провалената ни любов този въпрос няма да стои.

Присъждането на родителските права по отглеждането и възпитанието на роденото от съпрузите дете, или поне по време на брака им, защото невинаги съпрузите са действителните биологични родители на детето, е един от основните въпроси в бракоразводния процес. Всичките ни семейни кодекси действали в страната съдържат уредба, която защитава интересите на детето при развод на родителите му.

Така че “вземането” на детето не е въпрос на желание на единия или другия от развеждащите се. Това е правна възможност и строго регулиран от закона процес, в който се отчитат възможностите на родителите и потребностите на детето. Съдът е този, който постановява кой от родителите “ще вземе” детето.

После започват проблемите. Изтъканият от комплекси български мъж отмъщава на жена си, като не плаща издръжка. Това, само по себе си, е деяние, осъществяващо състава на престъпление. Но нашият мачо не го е грижа за това защото осъдени по този текст от наказателния кодекс – чл.183 вр. с чл.293а почти няма, а е толкова лесно за доказване престъпление и органите на родната ни прокуратура, поне за отчетност на бройки, биха могли да внасят обвинителни актове.

Комплексираната българска жена пък си отмъщава, като не позволява на бащата да вижда детето в определените от съда дни от месеца и през ваканциите, както и на официалните и лични празници. Детето или е болно, или точно, ама точно на рождения ден на бащата (примерно), те трябва да пътуват за Пловдив. И това е престъпление по смисъла на закона - чл.182 от НК, но и тук осъдени почти няма

Оттам нататък издевателствата над бедната детска душа продължават в други измерения. То е събрало багажа си и чака баща му да дойде и да го вземе, защото му е обещал в тази събота да отидат в парка, а той не идва и не идва... Накрая големите, чисти детски очи се напълват със сълзи и после се чудим, защо детето не иска да вижда баща си и разбира се, виним за това майката.

Или пък, бащата е на вратата, детето реве неистово и иска да отиде с него, но майката не отваря, шамаросва го и му казва: “Ти сега си болен.”

Резултатът е някоя и друга счупена входна врата, набити майки, одрани бащи, полицейски разследвания и прочее циркове, пред същите тези невинни детски очи.

Трайната ни съдебна практика е детето да се присъжда на майката. Има и изключения, разбира се, но те само затвърждават правилото. Това невинаги е правилното решение и аз не го споделям напълно, но така е наложено в юриспруденцията ни.

Приема се, че майката по-пълноценно може да полага грижи за рожбата си. Съдът отчита редица фактори - образованието на родителите, здравето им, битовите условия, при които живеят, сумите, с които разполагат, за да се осигури едно нормално психическо и физическо развитие на детето и да получи то пълноценно образование, съзряване, развитие.

Казано на разбираем език, единият от родителите взема детето. Това води като последица след себе си това, че този родител има правото да получи ползването на семейното жилище. Семейното жилище е жилището, където съпрузите са живели заедно за последно. То може и да не е тяхна собственост. Ако е собственост, например на родителите на другия съпруг, то бившата съпруга може де остане в това жилице до 1 година след развода (чл.56, ал.3 от СК). Другата последица е, че взелият детето родител е длъжен да “го дава” на другия родител в определените в съдебното решение дни. При отказ да го стори, то може да бъде изпълнено принудително чрез държавен или частен съдебен изпълнител.

Този родител, който не упражнява родителските права, дължи издръжка. При разводите по взаимно съгласие тя се договаря от страните, а съдът следи дали е в интерес на детето договореният размер. Защото, ако размерът е по-нисък от определения в закона, съдът може да измени споразумението в тази му част или да не го утвърди с решението си. По-сложно е при разводите по вина на някой от съпрузите. Тогава съдът трябва да определи размер на издръжката. Той се определя от потребностите на детето и възможностите на родителя. Обидно е, но размерът на тази издръжка обикновено се движи в рамките на 85-150 лева.

Не се сещам как можеш да издържаш дете с такава сума. Но така се е наложило и така се прилага и до днес. Минималният размер на издръжката е равен на 1/3 част от размера на минималната работна заплата.

Издръжката, разбира се, може да бъде изменена, ако се изменят обстоятелствата, при които тя е била определена. Това става с нов съдебен процес, който се развива приоритетно. Което ще рече, че в София ще продължи около 1 година.

Издръжката е лихвоносно задължение. Освен това, тя се дължи не само до навършването на пълнолетие на детето, а до навършването на 20-годишна възраст, ако детето продължава да учи средно образование и до 25-годишна възраст, ако детето учи висше образование.

Бракът е доброволен и по определение, траен съюз между мъж и жена. Неговото прекратяване, без оглед на причините, е несъмнен стрес за децата. Прекратяването му е признание за провала на двама души, събрали се с любов и приключили с явна или прикрита омраза една връзка, която са си представяли, че ще бъде до края на дните им. И само от родителите зависи този стрес поне малко да бъде намален. Това е последното благородно поведение, което родителите могат да имат един към друг в името на детето.

Адв. Георги Богданов