Здравейте,
Всяка сутрин денят ми започва с вашия сайт, защото в него винаги намирам по нещо за себе си. Затова днес реших да споделя с вас и вашите читателки това, което ми се случи през изминалите почивни дни. Надявам се да ви хареса, приятно четене!
Поздрави!
Омъжена съм за ученическата си любов. Срещнахме се в 11 клас, когато поради пенсионирането на баща ми от армията, се върнахме в родния град на родителите ми и се наложи да сменя училището.
Когато влязох в класната стая, погледът ми падна върху него и по ирония на съдбата ме сложиха да седна до него, защото момчето, с което седеше на един чин, този ден беше болно. От този ден сме заедно - заедно минахме през бала, кандидатстването, преместването в София, всички проблеми и емоции на студентския живот, завършването, преместването на квартира, сватбата и създаването на наш, собствен дом.
Нямаше и миг от това време, в който да не знаех, че той е там до мен, дори да не се виждахме всеки ден, дори да не можеше да ми помогне или да ми реши проблема.
След 10 години брак и всекидневните грижи покрай двете ни дъщери, обаче, като че ли забравихме всичко това, не че нещо се променило в отношенията, но рутината малко или много ни понесе по течението. Това, което ни извади от там и ни върна в началото на нашата любов, е именно случката, която искам да разкажа.
Бяхме на гости на наши приятели във вила извън града, мястото беше вълшебно, тишина и спокойствие, забравяш за всички проблеми и се потапяш в пълния релакс.
Както обаче са разхождахме, голямата ни дъщеря падна и си счупи ръката, веднага тръгнахме за София, но имахме близо два часа път, а нея много я болеше и колкото и да се опитвах да я успокоя, тя все повече и повече плачеше, което разстройваше и по-малката ѝ сестра и започваше да ме докарва до ръба на издръжливостта.
Точно когато си мислех, че повече няма да мога да издържа, мъжът ми спря колата и каза, че ще стои до децата, а аз да карам.
Седна между тях и започна да им разказва историите от времето, когато е бил състезател по волейбол, истории, които беше разказвал десетки пъти, но сега ги разказваше толкова увлекателно, толкова красиво, сякаш се бяха случили току-що.
Гледах ги в огледалото за обратно виждане и виждах как от тримата струеше спокойствие, децата се бяха гушнали и притаили.
Вечерта, когато всичко отмина и духовете се бяха успокоили, осъзнах, че искам само едно нещо - с този човек да превързвам раните на внуците си.
Автор: Светла Димитрова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
