Здравейте,
Казвам се Гергана Станева и съм голям фен на сайта ви. Допада ми вашата концепция, нещата, които публикувате и най-вече това, че публикувате авторски текстове с мнения, възгледи и преживявания на обикновените хора. Които обаче в своята различност и уникалност се превръщат в безценни и необикновени участници в развитието на Edna.bg.
Бих искала и аз да се присъединя към вас със свой авторски текст. Направен като разказ, но споделям, че е по действителен случай. Надявам се да ви хареса. А ако не - ще се пробвам отново със следващ такъв, защото признавам, моята стихия и това, в което се чувствам най-добре, е да пиша...
Благодаря предварително за вашето внимание. Приятно четене и от все сърце ви пожелавам да продължавате да вървите напред и нагоре и да казвате всичко това, което казвате досега и още повече...
Сърдечни поздрави,
Гергана
Тя беше зареяла погледа си през голямото стъкло на прозореца. Виждаше реката - сива, обвита в мъгла и безмълвие, плаха и самотна, непомръдваща от сковалия я студ. Само птиците, които се рееха над нея ѝ напомняха за живота навън. За това, че някъде там, отвъд душата ѝ, имаше друг живот, друг пламък и друг смисъл. Които движеха света и пулсираха заедно с нея.
Момичето присви очи. Мислеше си по колко сходен начин се чувстваше в този момент. Беше с толкова цветни същност и облик, а с толкова сива в този момент душа. Толкова самотна и търсеща, плаваща и очакваща птиците, живи и радостни, да я изпълнят с въздух и топлина.
Точно като реката.
Замъглените ѝ очи се отместиха съвсем небрежно при споменаването на името й. Едва тогава се сети, че не беше сама на масата в заведението. Двама скъпи за нея приятели бяха там. Говореха помежду си. И в стремежа си да я откъснат от замечтаното ѝ състояние, се опитаха да я намесят и в разговора си. Държаха на нея. Затова не искаха да я виждат толкова тъжна и угрижена. Бяха свикнали да се радват на цъфтящата ѝ усмивка постоянно. А сега сякаш беше в някакво друго измерение, извън тяхната компания.
А тя харесваше това заведение. Обичаше да идва тук заради гледката, която ѝ се предлагаше от прозорците. Цялата разгърната красота на реката, която обожаваше. Обожаваше великолепието ѝ, обожаваше сменящите се според настроението ѝ цветове, играещата ѝ с лъчите на слънцето повърхност... а дори и самотата ѝ... кротка, примирена, шепнеща...
Тя се усмихна на приятелите си. Опита да вкара обичайното си чувство за хумор в темата, която обсъждаха. После отново беше погълната от гледката навън.
След малко чу мъжки глас близо до себе си и това моментално я изкара от забвението ѝ. Извърна глава от реката в срещуположната посока. Направи го механично, по-скоро от любопитство. Направи го уж за кратко. Но погледът ѝ се задържа повече отколкото имаше намерение.
Там, пред себе си, срещна най-красивите и дълбоки сини очи, които някога беше виждала. Така потъна в тях, че забрави благоприличието и обноските, на които беше научена.
Открехна съвсем леко устните си. В тихо удивление. Не беше виждала такъв мъж. Почувства как сърцето ѝ запулсира силно и бясно. Остави се, и то съвсем доброволно, този мъж да завладее погледа ѝ, а после да обходи с очи сякаш цялата ѝ душа. И тогава затаи дъх. Все едно току-що бяха разкрили най-голямата ѝ тайна.
Смути се. И наведе глава. Усети как кръвта нахлува в главата ѝ. Не беше виждала по-красив мъж с по-искрящи и примамливи сини очи. Сякаш беше излязъл от някое модно списание, диктуващо идеалната визия на съвременния Дон Жуан. Стилът му беше безупречен, татуировката – налице и на... място. Всичко, струящо от него говореше за мъжество и мъжки хормони в изобилие. До побъркване.
След появата му нищо не беше същото. Реката беше категорично пренебрегната, а приятелите ѝ – в разсеяно статично положение. Всеки път, колкото и да се опитваше да го избегне, погледът ѝ попадаше на него. А по-ужасното беше, че и неговият отвръщаше с още по-голяма сила и магнетизъм.
И настъпи време да си тръгват. Тя стана. Облече якето си бавно и замислено. Погледна за последно през този ден към реката. Тихо се сбогува с нея. После направи няколко крачки към изхода. Мина покрай масата му. Погледите им потънаха един в друг. Отново.
Тогава той стана от мястото си. Приближи се към нея с пламтящи очи. Тя го погледна не по-малко очакваща, объркана, изненадана и развълнувана. Той хвана ръката ѝ и максимално доближи лицето си към нейното.
- Къде мога да те видя довечера? – прошепна с плътен, дрезгав глас.
Тя се взря в очите му. За миг му се отдаде. Но после разумът ѝ тръшна с юмрук по масата и изкрещя.
- Довечера съм ангажирана...
Настъпи кратка пауза. Изгубване един в друг. И леко объркване.
- А утре? Кога мога да те видя отново? – попита той още по-уверено от преди.
Сърцето ѝ закрещя, че може да е с него всеки следващ ден. Завинаги. Но страхът отново се приплъзна и завладя разума ѝ.
- Може би... някой ден... – прошепна тя и се усмихна. Не беше убедена в думите си, но и вложи цялата си надежда в тях.
Той само отвърна на усмивката ѝ. Стисна по-силно ръката ѝ и после я пусна. Погледна я за последно и каза:
- Нека да оставим случайността да реши...
Обърна се и закрачи с уверена, хищна походка към масата си. Тя също се обърна и тръгна в обратна посока. Остана замислена върху думите му...
Нямаше нищо случайно.
Дори и реката, потънала в студ и самота през зимата, в един момент биваше галена от слънчевите лъчи на лятото и залеза на идващата нощ.
Просто защото нямаше нищо случайно.
Автор: Гергана Станева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
