Михаела Петрова
Любовната болка - кой не я е изпитвал? Не съществува човек на тази планета, който не е страдал за онова, което наричаме „любов“. Всяка жена и всеки мъж, по своят си начин, са се тревожили от въпроса: обичан ли съм?
И всеки реагира по различен начин. Изработва си защити, отмъщава, затваря се в себе си, твори, втурва се в авантюристични приключения, примирява се с компромисна връзка и си мисли, че така няма да боли, отдава се на кариера, посвещава се на каузи. И какво ли още не – измества фокуса от болката. Може да стане овластен и арогантен, но може да стане мъдрец и философ.
Да се посвети на изучаването на психология, астрология, езотерика – някаква материя, която да му даде познание, че страданието, което изживява не е лично. Че тази болка е нормална част от преживяването, наречено „да си човек“.
Когато много ме е боляло от любов, често ми се искаше да можех да пробия някак тъканта на времето и да надзърна „какво е станало с нас“ след 10-15-20 години. Спомням си, че тази идея някак ме забавляваше и за момента разсейваше непосилната болка от това, че ръцете на този, когото обичам не са обвити около мен в този момент. Не виждах нищо в бъдещето, разбира се, но все пак се успокоявах. Ставаше ми творческо.
Единственото, което можех да си представя във въображението, засягаше единствено мен. Обикновено се виждах как пиша тази история. То е ясно, че в такива моменти, на силна любовна болка, възприемаш личната си драма като напълно достойна за литературен шедьовър, филм, театрална постановка, песен, която всички ще запеят.
Веднъж си я представих и като видео игра с опции за различни изходи при различни реакции на геройчетата. Тогава много се развеселих, но не съм стигала чак дотам, че да седна и да ѝ измисля сценария.
В случая важното е, че моята болка получаваше своят аналгетик, когато въображението й предлагаше визията на „Михаела, пишеща своята история“. В момента на болката това означаваше за мен две неща: че вече съм преодоляла кризата – след като съм жива, здрава и работоспособна в бъдещето, значи нищо чак толкова драматично не ми се е случило. Оживяла съм. И второ: намерила съм решение, което е достатъчно интересно, за да бъде увековечено. Значи съм станала по-мъдра.
Чувала съм много истории за това как жените си представят, че му отмъщават. Някои дори го правят. Като го карат да ревнува или като изграждат някаква друга силна зависимост помежду им, за да го наритат и да види той какво е. Някакви такива неща. В това отношение не съм много компетентна какво точно правят. Но това е целта – този, който ги е накарал да се почувстват наранени, защото не са обичани, също да страда. Не за кого да е, а конкретно за тях.
Да ви кажа честно, това е малко тъпо от моя гледна точка, защото е все едно да го наръгаш с нож, за да има нужда от теб да го превързваш. На кого отмъщаваш тогава, освен на себе си. На кого причиняваш неудобство и мъка? Ами като се излекува, какво? Все болен ли ще го поддържаш? И себе си – зависима от това да бъде инвалид, за да бъде твой? Бррр. Понякога се чудя искрено – толкова ли си нямат хората друга работа, че да си губят времето с това да измислят цели сценарии как да нараняват този, когото обичат.
Понякога се опитвах да си се представя в някаква щастлива бъдеща картинка с този, за когото в момента страдам, но това не ми се удаваше. Въображението отказваше да оформи такъв образ. Бедно въображение имам, мислех си. Но след като имам какво да пиша, поне животът ми е супер интересен.
За моя огромна изненада, се оказа, че това не е било „бедно въображение“, а сякаш когато съм си пожелавала да надникна в бъдещето, ми е било дадено да надникна през шпионката. Замислих се за това съвсем наскоро. В една и съща вечер по абсолютна случайност, на стотина метра разстояние един от друг срещнах последователно двама мъже, за които много ме е боляло. При първата среща, след разменените прегръдки, целувки, радост, че се виждаме, покани за разни културни събития, вътрешно се разсмях. Помислих си: ей, сега това изживяване ако бях го видяла, когато се опитвах да надниквам в бъдещето, щях да имам по-голямо самочувствие тогава.
Сто метра по-нататък, се разпрегръщах с друга моя някогашна болка, която беше станала родилна. Помислих си, еййй, ако знаех тогава колко хубава книга ще напиша за нашата история, нямаше така да ме боли тогава.
Тогава се сепнах. Знаела съм. Но не съм разбирала че знам. Знаела съм, че тези хора ще отключат творческата ми енергия. Душата ми е знаела, че ще ме дарят с много мъдрост и сигурно затова ги е обикнала така внезапно, дълбоко и безапелационно.
А в моето сега – сега, беше истинско блаженство да ги прегърна. С много любов и благодарност.
Разбира се, че не съм им го казала. Чак такива глупости не правя. Сърцата ни обаче знаят, че вече няма нужда никой никому да причинява болка. Това е напълно достатъчно.
