Връщам се от работа. Вървя по тротоара по притъмнялото небе, улисана в мисли. Наближава рожденият ден на моята приятелка. Готова съм с подаръка, ще ѝ хареса. Колко време мина, откакто сме си най-близки...? Боже, възможно ли е да са 40 години!!??
Бяхме в 9 клас – нови ученици в ново училище. Вече не помня веднага ли се харесахме или стана постепенно. Тя седна на чина пред мен. Имаме и снимка от тогава – усмихнати, прегърнати, невероятно млади.
Треперехме заедно в часовете по математика и физика – аз май повече. Връщахме се от училище с тежките чанти, вървяхме бавно по притихналите обедни улици и не спирахме да бъбрим – анализирахме деня. Кой на кого какво казал и защо, мразехме съперничките си солидарно... И полека-лека стигахме ъгъла, където трябваше да се разделим, всяка в своята посока.
Дълго стояхме там и нямахме насита на приказки....накрая все пак се разделяхме, но не за дълго. Щом се приберяхме, намирахме повод да си звъннем по телефона, уж за някое домашно. Да не говорим за летните ваканции – как да си опишем взаимно коя какво е преживяла и колко жалко, че другата не е била с нея. Любовите ни, мъките ни – всичко беше споделено.
А времето вървеше...омъжихме се за нашите момчета, родихме деца. Нейното беше кротко и спеше много. Моето – точно обратното. Смешно е, но тогава се почувствах измамена – един вид моделът не проработи при мен. И пак бяхме заедно – с бебешките колички, колики, зъбчета, първи клас...
Бързахме една към друга, за да споделим най-съкровените неща и никоя емоция не беше пълна, ако не я поделяхме помежду си. Не че не се карахме и сърдехме, но винаги си прощавахме, защото всяка беше ценна за другата. Учехме се една от друга и отстоявахме сърцато приятелството си. Със смях говорехме за ужасно далечното бъдеще, когато ще бъдем две възрастни госпожи.
С годините споровете ни станаха повече, всяка преживя различни неща и излезе по различен начин от изпитанията. В най-критичните моменти, в прилив на гняв и обида се заричах: „Край, до тук бяхме!“.
Вярвах, че е така няколко дни, а после си спомнях притихналите обедни улици, песента на гугутките и онзи ъгъл.... И разбирах, че не мога да сложа край, че сме свързани като с пъпна връв – тя, артистичната и благословена с талант, и аз – земна, малко консервативна, анализираща до безкрай всичко.
Стоя на светофара, червено е, започва да ръми, а аз съм там – на ъгъла на обедната улица, 40 години назад...
Не знам какво ни чака във времето пред нас, но съм сигурна, че под бръчките сме същите слънчеви момичета с коси, вързани на конски опашки, а отминалите години са просто цифри.
Автор: Тоня Василева
Припомнете си още:
Не мога да ги нарека "приятели"
Когато най-добрата ти приятелка се влюби...
От любов в приятелство – над едно парче торта
Възможно ли е мъжът и жената да са "само приятели"?
