Да застанеш високо няма нищо общо с високомерието или с високосната година. Животът ни предлага всякакви възможности да участваме в случки, от които се учим. С времето мъдрият оставя завистта и злобата настрана, съсредоточава се върху естественото разбиране, че всички ние сме различни. Да махнеш с ръка и да забравиш е по-доброто решение. И макар лошото чувство да остава, можеш уверено да продължиш напред, защото най-доброто винаги предстои.
Извисяването на духа е пряко свързано с (не)леката тъга на битието.
Често (не)съзнателно причиняваме болка някому. Често не умеем да се поставим на мястото на другия, убедени че нашите проблеми са най-важните в дневния ред на живота. А не е така. Съчувствието излиза на показ, ако е застрашена собствената ни сигурност. Благотворителността е излишна, ако подбудите за нея са егоистични.
Обитаваме свят, в който личните интереси и ползи надделяват все повече. Те определят нашите действия. Те мотивират нашите мълчания. Но без останалите човешки същества не се услажда нито успехът, нито пък е възможна радостта.
Любовта изключва високомерието. Тя е в непрекъснат скандал с егото на другия, защото не търпи ограничения. Ревността е измамното усещане за собственост върху някого, когото никога не можем да притежаваме напълно.
Ние обичаме, доколкото избраникът на сърцето ни позволи.
В подобни прости истини съзираме пролуката, от която долавяме лъчите на слънцето в стаи, наивно обещаващи сигурност.
Да застанеш високо, означава да гледаш на нещата от висотата на собственото си великодушие. То се възпитава, отглежда се като малко дете. Не си ли в състояние да виждаш света през очите на страдащия, ти си съвсем малък, независимо от върха, който си изкачил. Не можеш ли да осъзнаеш чувствата на влюбения, самият ти не си способен на обич.
Простите неща от живота носят най-големите възторзи.
Както цъфналите дървета обещават да ни дарят с плодовете си, така от всяка наша нагласа зависи какво ще ни сервира утрешния ден. Няма нищо по-хубаво от обещанията на пролетта, но бурите са тези, които ни карат да разберем красотата на цветята.
Да застанеш високо, означава да си проумял, че единствено в добротата се съдържа смисълът на мирозданието, от което всички ние сме неделима част. Егото е затвор, в който не влизат слънчевите лъчи. Високомерността е сигурен знак, че позволяваме на страховете си да побеждават. А това не е живот. Това си е най-обикновено битуване.
За още полезни и практични статии харесайте страницата ни във Facebook ТУК.
