Поезията е за думи танц... Поезията е приказката без край, която четем отново и отново - като дете, което не иска да изпусне любимото си лакомство. Тя е магията на живота.
Запраща ни в непознатите кътчета на любовта, която в ежедневието все ни се изплъзва, все избира някой друг. Изостря сетивата ни за красотата, защото единствено ритмичното слово може да я побере в няколко реда, без да я рамкира, без да я заключва за очите на другите.
Поетите са хора, които черпят вдъхновение от невидими сили. Онзи, който нарочно сяда пред белия лист, дъвче края на пластмасовата химикалка, докато се чуди как да нагоди римите, без да може да напише и една буква...
Римуваните думи сами избират кога да ни навестят. Със свещ да ги търсим, няма да ги намерим в тъмното. Да пишеш просто ей така, дори не е упражнение по стил. Защото, както казва Борис Христов, „писането на поезия е късане на черва“. По-добро определение от това още не съм чул...
Музите в буквалния смисъл не съществуват. Има обстоятелства, места и хора, които те карат да споделиш впечатления от живия живот. В този смисъл музи са и любовта, и тъгата, и срещата, и раздялата, и отчаянието и предателството. Поводите за написване на едно стихотворение са най-вече тъжни, защото малцина сядат да пишат стихотворение, водени от чувството си на възторг.
Тъгата е другото име на поезията. Отражение в огледало, което може да приема себе си.
Ако познанието трупа тъга, тъгата е „произвежда“ стихове. Така стоят нещата.
Никой не знае какво преживява поетът, докато ниже думите една след друга. За определено време той е в свят, където останалите за малко престават да съществуват. Самодостатъчност, в която се чувства истински жив. Защото това не е самота. Не е усещане за отхвърляне от света, който иначе обитаваме.
Във филма „Часовете“ Вирджиния Улф (Никол Кидман) казва, че в романа, който пише, трябва да умре поетът, тъй като неговата душа е най-ранима. Научаваме се да ценим живота, когато нещо хубаво си отиде от него. И поетът (Ед Харис) наистина се самоубива, за да могат другите около него да осъзнаят безсмисленото време, което отделяме, за да ни възприемат околните по определен начин.
Поезията е животът. Истинският живот. Кътче, в което премълчаното може да бъде чуто, без да крещим.
* * *
Докато полудявам, че те имам
На другите поети остави
пчелите и тревата да възпяват.
От толкова измислени треви
те с всяка дума бавно полудяват.
Такава си, каквато си. За мен
ти няма със какво да си сравнима.
Наслада хладна в слънчевия ден.
Утеха топла в идващата зима.
Такава си. По устните личи.
По допира. И всеки отпечатък
от теб навсякъде по мен личи.
Така е. И така ще е нататък.
Такава си, каквато само аз
чрез думите портретно те рисувам.
Метафорите? Те не са анфас,
когато искам, галя и целувам.
Пчелите и тревата са си там.
Такава си. Със нищо несравнима.
Аз всички мои думи ще ти дам,
докато полудявам, че те имам.
Добромир Банев
