Какво му трябва на човек? Да има подслон над главата си, да е нахранен и да споделя с някого леглото си. Тези три неща определят нашето поведение спрямо света изобщо. Инстинктите са в основата на всички чувства, разумът ни превръща в най-опасните хищници.
Парите не осигуряват задължително хубави спомени. В надпреварата за първото място сме готови на много жертви и компромиси.
Мъжкият трябва да се хареса на женската, да се заяви като единствения екземпляр, на който може да се разчита. Женската трябва да си осигури грижата на мъжкия, затова внимава в преценката си за неговите достойнства. В наше време често е и обратното. Смисълът, обаче, остава същият – покривът над главата, приличната храна и размножаването зависят от двама.
В края на краищата животът е оцеляване. Търсим, лутаме се, упражняваме право на избор, но дълбоко в нас обикновено остава съмнението, че пропускаме нещо по-добро. По себична презумпция смятаме, че заслужаваме много повече. Егоизмът има свойството да надделява, а това оказва влияние на решенията, които взимаме. Да делиш живота си с човек, когото не обичаш, е наказание. Не е задължително да си извършил престъпление, достатъчно да е да не си бил честен със самия себе си.
Часовете се нижат твърде бързо, за да си позволяваме компромиси, които не можем да преглътнем. Да, светът е джунгла и всеки намира своя начин да оцелява и да продължи напред, но радостта от живота е възможна само чрез любовта.
Любовта ни прави хора, инстинктите са присъщи на всяка друга твар.
Колкото и клиширано да звучи, парите не са всичко. Те не само не купуват спомени, но често се превръщат в причина за собственото ни нещастие. Необходими са, за да си построим дом и за да си набавим храна, но когато са единственото основание да бъдем с някого, ние вече сме избирали да съществуваме в състояние на тъга. А с тъгата не се живее лесно. Рано или късно тя изважда на показ най-отрицателните ни черти и всички надежди за щастие отиват право в кошчето за боклук.
Не казвам, че без любов не се живее. Любовта не е задължителна и общодостъпна като въздуха, който дишаме. Но ако има шанс да я преживеем, би било твърде глупаво да я избягваме в името на парите. Луксът е измамен. В крайна сметка той се свежда до вещи, които все някога се чупят и излизат от употреба.
Спомените са животът, който сме имали. Това не е въпрос на романтика, а истина – истина, която осъзнаваме на по-късен етап от нашия твърде кратък живот. Ако не живеем тук и сега според порива на сърцето си, в последствие ще страдаме самите ние. По-добре е ръцете да бъдат протегнати за прегръдка.
Би било прекрасно един ден, след като времето остави отпечатъците си по нас, и ние като Едит Пиаф да си кажем: „Не съжалявам за нищо.” А ако междувременно сме преживяли любов, да бъдем готови за следващата. Само тогава всичко има смисъл, само тогава сме истински живи.
За още полезни и практични статии харесайте страницата ни във Facebook ТУК.
