С бавната смърт на печатните издания си отива една цяла епоха. Гилотината на времето е толкова безпощадна, колкото и онази, с която заради измяна е обезглавена Мария Стюарт. Измяната винаги е непростима, затова сравнението не е случайно.
Динамичните времена ни приковаха към лаптопите и таблетите. За секунди отваряш предпочитания сайт и се сдобиваш с потребната информация. Екранът те облъчва заразително, шаренията от цветове и шрифтове привлича, а шумоленето на вестникарската хартия е спомен, запратен в кошчето на близкото минало.
Ще ми се да вярвам, че подобна участ няма да сполети и книгите.
Надявам се, че електронните четци няма да могат изцяло да заместят мириса на мастило и удоволствието, с което прелистваме страниците една след друга. През ум не ми е минавало (засега) да препрочитам някой от любимите си романи, като използвам скрола на безжичната мишка.
Мисля, че няма да се случи и занапред. Историите на Фицджералд, Моъм, Достоевски и Стайнбек са истински живи между кориците.
Безжичната мишка убива душата на всеки сюжет.
Нищо не е в състояние да спре прогреса.
С всяка нова технология сякаш се засилва убеждението, че ставаме по-умни и че сме способни да контролираме света около себе си. Като малък преписвах цели пасажи от книги, за да упражнявам почерка си, а днес дори личните ни подписи са в електронен вид. С иновациите ставаме зависими от изкушенията на пазара. Пазарът контролира всички нас. Никой няма да бъде пощаден.
Ние сме това, което е станало с нас, но никога не е късно да го променим.
Светът е пълен с красиви истории, разказани в книгите. Да напишеш собственоръчно картичка до някого и сам да залепиш на гърба й пощенската марка, не може да се сравни по удоволствие и радост с публикуването и на сто снимки в социалната мрежа.
Мисълта за някого не зависи от пикселите на камерата в мобилния телефон.
Някога изразът „по-добре късно, отколкото никога“ ми се струваше глупав и твърде компромисен. Сега разбирам, че снизхождението към него има своя смисъл.
Невъзможно е да бъдем съдници на прогреса, но е твърде жалко заради него безвъзвратно да си отиват неща, които са ни карали да се чувстваме щастливи.
Когато преди няколко години бях в Париж, в музея "Д'Орсе" имаше изложба на гилотината, наречена „Престъпление и наказание“.
Не е случайно, че изложбата е наречена така по романа на Достоевски. Символът на Френската буржазната революция сякаш и днес въздава справедливост, макар и като обикновен музеен експонат, за който никой вече не си спомня.
Престъпления винаги ще има, но най-голямото наказание си остава забравата.
Словото не може да бъде обречено на смърт. За истината и за хубавите сюжети в книгите, които разпалват въображението ни, хартията никога няма да свърши. Поне искрено се надявам да е така.
