Повече за книгата прочетете тук ► Какви „Видения от древността“ се крият из непознатите кътчета на българската природа

***

Всъщност драсваме искрата на това епично ошетване на района около Червен бряг не през лятото, както се разбира от разказаното дотук, а в една майска събота край Карлуково. Васи пропуска да се присъедини, но групата на малките нещотърсачи славно попълват Александра и Филип. Целодневното им възторгване ще се отпуши с хлътването в гмежа от гъсталаци, с които ни посреща кръговата екопътека Седмовратица. Нито ще забележим по нея множество табели, нито е поддържана, както тръбят някои сайтове, ала джунглестото начало направо сипе жар в душите на малчуганите.

Трескаво, значи, се слагат каски и челници, предстои вмъкване в процепа Топлата врата (259), за да ни покаже Георги Колев любимата си драперия, която нарекъл Змията. Входът на пещерната ниша едва личи сред плетеницата от клони, мъхове и листак, налага и снишаване, гарнирано после с прикляквания, за да се насладим на всичките калцитни накити в сухия мрак.

Идва ред на една от примитивните обители (274) над Искъра. И на съответните разяснения кои са богомилите и исихастите, какви са тези рисунки с въглен пред очите на двамата четвъртокласници, защо преобладават слънцата и еленчетата.

Филип зърва ниша под свода на постницата и решава да я достигне. Но връщането се оказва сложно, помните, нали, какво се случи на Лидия и Петя в Ламбеното шише. С две думи, когато меракът не прощава, Георги спасява положението с прихващане и осигуряване на всяко непремислено докрай соло.

Нито Филип обаче, нито Алекс предполагат какво ни чака след малко. Аз съм наясно от предишната вечер – използвайки жокера „Обади се на приятел“, отговорът гласеше: Онези два метра. И мълча сега изчаквателно, защото „онези два метра“ могат да стреснат всекиго, могат да са в пещера, на скала, дори на пътека. Просто блокираш и отказваш да ги преминеш, вътрешният ти глас настоява, че такава мъчнотия е непосилна за теб, все едно колко са метрите – два или двадесет. Два метра между „много искам“ и „това е лудост“, между „мога да го направя“ и „абе, по-добре да си жив“, два метра на границата на възможното. Знаеш, че преминеш ли ги, ще надскочиш себе си, а ако не го сториш, после трудно ще намериш покой.

Подобни рискови отсечки впрочем съпътстват често скалотърсачите и се помнят до живот. Моите са поне шест-седем. Първите изтръпвания ме полазиха край Ночево (234) и Дъждовница (60), другите бяха в компанията на Георги край Карлуково (455) и Реселец (421) (където се роди този израз като заместител на непреодолимо или пък преодолимо препятствие, с което се чудиш как си се справил), в края на списъка са Земен (58) и Раждавица (103). Засега.

Така че съм нащрек не от замисъла на Георги (влизане по най-късия път в търбуха на пещера Седмовратица (256), а как ще реагират дечурлигата на предстоящата цепнатина, от която виждаме само входа. Ето как: мусят се, приплъзването на сляпо им се струва абсолютна набутвация, казват ни го с половин уста, с четвърт, но място за помотване няма. Челниците са неохотно поставени, теснината вече гълта водача ни, вече го е глътнала, чуваме само подканата му да натикаме в отвора една по една раниците. И по негов знак след това се напъхват Алекс, Филип, приплесквам се финално и аз.

Теснякът не е моето нещо – в случая си склещен в плитко „чекмедже“, за да превземаш с лакти, пръсти и петє сантиметър по сантиметър с краката напред, легнал по гръб. Единственото, което евентуално би ти спестило налитащата паника, е егото, че едва ли не пишеш история, че чупиш някакъв налудничав личен рекорд, че се надмогваш безпрецедентно. Иначе, стиснат в менгемето на скалата, помръдваш напред доколкото тя ти позволява в очакване жестокотията да свършва по-скоро, на мига, ако може…

Екшънът протича при крехко мълчание и приключва в уширена кухина рязко. Изненада: Георги е засякъл, че „онези два метра“ сме ги преминали четиримата общо за осем минути, очите на Александра и Филип мигом блесват, не – залпове от възторзи са, че са се измъкнали подобаващо и дори без охлузвания от капана мъчилище. И на един дъх надвиват поредния по-дружески процеп и разкаляната полегатост към устата на пропастната пещера, обсипана неочаквано с нацъфтял бъз.

Горе на карстовото плато обзорът ниже широти – завоят на Искър(154) край Провъртеника (425), скита „Св. Никола“ (404), Седмовратица и Струпаница(428) не отстъпва на прочутите извивки на Арда (149, 150, 151), образуващи редовно каскадни екзалтации у ловците на чародейни гледки. Тукашната речна подкова (която приятелката ни Стела Тодорова би нарекла „валерианът на Искър“) прехласва и нас, снимаме кроткия є унес до насита, дивим се на отвесите и пролуките в скалния венец отсреща, на кафяво-сините ивици в карста. Затова я оставям да краси края на разказа.

Присядаме накрая в ливада с бял равнец и изсветлели треви. Малките пещерняци разглеждат находките си – чиреп с шарки, перо от бухал, крив корен като магическата пръчка на Хари Потър, а Георги изследва съсухрен скорпион. После нападаме сандвичите и наостряме уши, май наблизо жужат пчели.

– Нищо чудно – пояснява водачът ни, пчелар от години. – Равнецът не е медоносен, но отделя доста цветен прашец, а той е хлябът на пчелите.

И се сеща, че сънувал наскоро как сваля рояк в мол. Откъде накъде в мол – нямал идея, но закръжала край него пчела. Станали две, три, завихрил се рой. Хората се разбягали, а Георги стоял посред него и недоумявал къде ще се хване – навсякъде стъкло, алуминий, теракота. Заизвивал се роякът във въздуха, скупчвал се и се разтеглял в причудливи обеми. В един момент на тръбата на парапет се заформил малък грозд. Край, хвана се, рекъл си Георги и приближил грозда, проучил го внимателно. И влязъл в близкия бутик за обувки. Взел набързо кутия от маратонки и докато вървял към рояка, пробил с палеца си дупка в една от страните на кутията. Картонът бил плътен, щял да свърши работа. Във въздуха вече нямало и помен от пчели – роякът представлявал стегнато, средно по размер кълбо. Ципокрилите били тъмни, сивкави. Сложил кутията под тях, бръкнал с ръка в кълбото и го отделил от тръбата. Щом тупнало на дъното, Георги го захлупил с капака и поел към изхода с пчелите под мишница, където се разминал с вдигнатите по тревога пожарникари…

– Щур сън, нали – усмихвам се, развеселен от финала с огнеборците.

– Много щур, много – възкликват едно през друго децата.

Спускащата се към манастира „Св. Никола“ (XIII в.) пътека отваря нови страховити пространства за възхити, които по обратния чакълест друм към Карлуково ще прераснат във вдъхновения. Филип и Александра разпалено трупат идеи за видеоклип на рок парче, който ще бъде заснет под и над пещерите в околността. Разпределят се шеметно главни и недотам главни роли; обмислят се дронове и петсекундни предни планове на черни раса по срутища и сипеи, на китарни рифове и сола на изгрев, на бели кошули насред кървави залези; че дори и на сълзи в очите на другия ни любимец – Васи Генадиев, изпуснал, за жалост, днешната одисея.

С Георги Колев въодушевено пригласяме на водопада от детски хрумки и изобщо не си даваме сметка в какъв филм вече сме влезли…