Повече за книгата прочетете тук ► Блестящият завършек на поредицата „Малки жени“ е тук със „Синовете на Джо“
Глава 1
Десет години по-късно
Ако някой ми беше казал какви прекрасни промени ще настъпят тук за десет години, не бих му повярвала – обърна се госпожа Джо към госпожа Мег, когато един летен ден седяха на верандата пред „Пламфийлд“ и оглеждаха мястото с гордост и удоволствие.
– Това е магията, която богатството и добрите сърца могат да сътворят. Сигурна съм, че за господин Лорънс не би могло да има по-благороден паметник от колежа, който така щедро подпомага, а този дом ще пази жив спомена за леля Марч, докато свят светува – отвърна госпожа Мег, винаги щастлива да похвали отсъстващите.
– Едно време вярвахме във феи, помниш ли, правехме планове какви ще са трите ни желания, ако ги срещнем. Не ти ли се струва, че моите наистина се сбъднаха? Пари, слава и работа, която обичам – каза госпожа Джо, като безгрижно разроши косата си, сплитайки ръце на тила, точно както правеше като момиче.
– Моите също се сбъднаха, а Ейми се радва на своите от душа. Ако скъпата ни майка, Джон и Бет бяха тук, всичко щеше да е съвършено – добави Мег с леко потрепване в гласа, защото мястото на тяхната майка сега също бе празно.
Джо хвана ръката на сестра си в своята и двете поседяха известно време в мълчание, радвайки се на приятната гледка пред себе си, изпълнени с тъга и блаженство.
Човек наистина можеше да си помисли, че тук са действали вълшебници, защото скромното имение „Пламфийлд“ се бе превърнало в оживен малък свят. Къщата изглеждаше по-гостоприемна от всякога, освежена с нова боя, бяха добавили нови крила, моравата и градината бяха добре поддържани. Сега излъчваше атмосфера на благосъстояние, която липсваше, когато буйните момчета тичаха навсякъде, а семейство Баер с мъка свързваше двата края. На хълма, където едно време пускаха хвърчила, се издигаше красив колеж, построен с щедрото спомоществователство на господин Лорънс. Усърдни ученици сновяха напред-назад по пътеките, където някога тичаха детски крачета. Млади мъже и девойки сега се радваха на предимствата, дарени им от богатството, мъдростта и щедростта.
Говорим си за...
Точно зад портите на „Пламфийлд“, скрита между дърветата, се гушеше приятна кафява виличка, която много приличаше на „Гълъбарника“, а на зеления западен склон, облени от слънчевите лъчи, проблясваха белите колони на голямата къща на Лори, защото, когато бързото разрастване на града затисна отвсякъде старата му къща, развали спокойствието на гнездото на Мег и си позволи дори да издигне фабрика за сапун под възмутения нос на господин Лорънс, нашите приятели емигрираха в „Пламфийлд“ и с това поставиха началото на големите промени.
Хубави промени бяха, а горчивината от загубата на скъпите родители беше подсладена от добрите дела, които те оставиха след себе си. Сега всички в малката общност се радваха на успех, а господин Баер, като президент, и господин Марч, като свещеник на колежа, видяха отколешната си мечта красиво осъществена. Сестрите си поделиха грижата за младите хора, всяка пое ролята, която най-много ѝ допадаше: Мег беше милата майка, с която момичетата можеха да говорят за всичко, Джо беше довереница и защитница на всички млади души, а Ейми беше щедрата благодетелка, която деликатно изглаждаше пътя пред нуждаещите се ученици и приемаше всички с такова гостоприемство, та не беше чудно, че нарекоха очарователния ѝ дом „Парнас“ – той беше винаги изпълнен с музика и красота, за която младежите жадуваха.
Първоначалните дванайсет момчета, разбира се, се бяха пръснали по целия свят през тези години, но всички още помнеха стария „Пламфийлд“ и понякога се събираха от четирите краища на света, за да разкажат за новите си приключения, да се посмеят на патилата си в миналото и да се изправят пред предизвикателствата на настоящето с нови сили, защото подобни завръщания у дома те зареждат с енергията от щастливите спомени за младите години. Ще разкажем с по няколко думи историята на всеки, а после ще продължим с новите глави от живота им.
