Повече за книгата прочетете тук ► „Ракъс“ е чувствена история за любовта като спасение

***

ПРЕДИ ДА ЗАПОЧНЕМ, вероятно трябва да внеса яснота по един въпрос. Относно моята история, нали? Тя няма щастлив край. Чудо няма да случи. Невъзможно е. Без значение колко висок, красив, богат и привлекателен може да се окаже моят принц на бял кон.

А моят принц на бял кон беше всичко изброено по-горе, че и повече.

Е, да, само един проблем имаше – моят принц не беше мой. Моят принц беше на сестра ми. Има и една подробност, която трябва да ви изясня, преди да ме съдите.

Аз първа го видях. Аз първа го поисках. Аз първа се влюбих в него.

Всичко това нямаше никакво значение, когато Дийн „Ракъс“ Коул постави устни върху тези на сестра ми пред очите ми в деня, в който Вишъс разби шкафчето ѝ.

Лошото на подобни мигове е, че никога не знаете дали става дума за начало, или за край на някаква история. Потокът на живота застива и човек се вижда принуден да осмисли действителността си. А тя не струва. Повярвайте ми, знам от опит колко жестока може да е тази действителност.

Животът е нечестен.

Татко го каза, когато станах на шестнайсет и поисках да излизам на срещи.

– Мили боже, не! – категорично ме отряза.

– И защо не? – Клепачът ми затрепка от яд. – Мили излизаше на срещи, когато стана на шестнайсет.

Такава беше истината. Мили излезе на четири срещи със сина на нашия пощальон, Ерик, когато още живеехме във Вирджиния. Татко изсумтя и размаха показалец към мен. Добър опит.

– Ти не си като сестра си.

– Какво означава това?

– Знаеш какво означава.

– Не, не знам. – Знаех съвсем точно.

– Означава, че страдаш от болест, от която тя не страда. Не е честно, но животът не е честен.

И с този факт не можех да споря. Татко каза, че съм като магнит за неподходящи момчета, но това беше като глазура върху топка от кал и ръждиви пирони. Долових неизказаното съжаление, че вече не бях неговата малка принцеса. Буболече Роузи. Зеницата на очите му.

Хващах окото. Не го правех нарочно. На моменти дори тази ми особеност създаваше проблеми. Имах гъсти мигли, чуплива коса с цвят на карамел, дълги млечнобели крака и нацупени устни, толкова пълни, че сякаш друго нямаше на лицето ми. Всичко останало у мен беше малко и напращяло – обвито в червена сатенена панделка и допълнено от изражение на сирена, което, изглежда, стоеше постоянно на лицето ми, без значение колко се мъчех да го залича.

Привличах вниманието. На добрите. На лошите. На всички, по дяволите.

И други момчета ще има, казвах си, когато устните на Дийн и Емилия се докоснаха и сърцето ми се сви в гърдите. Мили обаче щеше да си остане една.

Освен това сестра ми го заслужаваше. Тя го заслужаваше. Аз получавах вниманието на татко и на мама всеки ден, непрекъснато. Имах куп приятели в училище, момчетата, които си падаха по мен, се редяха на опашка пред вратата ни. Всички само в мен гледаха, докато никой не поглеждаше сестра ми втори път.

Не бях виновна, но това не облекчаваше чувството ми за вина. По-голямата ми сестра се беше превърнала в жертва на моята болест и на моята популярност. Самотно момиче, което се криеше зад платното за рисуване, засенчена от боите. Обгърната от мълчание и изразяваща онова, което има да каже със своето странно, ексцентрично облекло.

Като се замисля, наистина беше за добро. Първият ден, в който забелязах Дийн Коул в коридора в междучасието между тригонометрията и английския, разбрах, че тук няма да става дума само за някакво гимназиално влюбване. Станеше ли мой, повече нямаше да го пусна. И това само по себе си беше опасна мисъл, с която не биваше да се заигравам.

Часовникът ми тиктакаше по-бързо, това е. Родила се бях различна от другите.

С болест. Понякога аз я побеждавах. Понякога тя ме побеждаваше.

Любимата на всички роза вехнеше, но няма цвете, което да иска да линее пред погледа на другите.

Освен това така беше по-добре, реших, докато устните ѝ бяха на неговите, а погледът му потъваше в моя и действителността имаше сложна, пропита с агония същност, от която отчаяно исках да избягам.

Затова гледах съвсем отблизо как сестра ми и единственото момче, което беше накарало сърцето ми да забие по-бързо, се влюбваха.

Венчелистчетата ми капеха едно по едно.

Защото, макар да знаех, че историята ми няма да завърши с „и заживели щастливо“, без да искам, се чудех… дали пък не е възможно да има щастлив завършек, ако ще и съвсем кратичък?