Повече за книгата вижте тук ► Време за четене: запознайте се с една жена с много лица в „Първият случай на Мейзи Добс“
ПРОЛЕТ 1929 г.
ПЪРВА ГЛАВА
Дори и да не беше преминала последна през въртящата се бариера на метростанцията на Уорън Стрийт, Джак Баркар щеше да забележи високата стройна жена с дългия до бедрата тъмносин жакет и плисирана пола в същия цвят, достатъчно къса, за да открива добре оформените ѝ глезени. Тя притежаваше онова, което възрастната му майка би нарекла „осанка“. Вниманието му привлече начинът, по който вървеше – с изпънати рамене и високо вдигната глава, докато си слагаше черните ръкавици, като в същото време успяваше да задържи малка износена черна чанта за документи.
– Богата наследница – промърмори на себе си Джак. – Високомерна глупачка.
Джак очакваше жената да го отмине и затова започна да потропва с крака в напразен опит да прогони острите иглички на студа, който преминаваше през подкованите му обувки. Той бе разперил половин дузина екземпляри на „Дейли Експрес“ върху едната си ръка в очакване някое такси да спре с изскърцване на спирачки и да се протегне ръка с нужните монети.
– О, чакай – може ли един „Експрес“, ако обичаш, приятелю? – помоли меден глас.
Продавачът на вестници вдигна бавно поглед право към очи с цвета на лятна полунощ, наситен нюанс, който му изглеждаше по-тъмен от синьо. Жената му подаде парите.
– Разбира се, мис, заповядайте. Малко хладничко тази сутрин, нали?
Тя се усмихна и докато взимаше вестника от него, преди да се обърне и да си тръгне, отговори:
– Нищо подобно. Направо кучи студ е, най-добре да пийнеш чаша чай, и то скоро.
Джак не би могъл да отговори защо проследи с поглед жената по целия път, докато вървеше по Уорън Стрийт към Фицрой Скуеър. Но знаеше едно – тя може и да имаше осанка, но от фамилиарния начин, по който го заговори, личеше, че със сигурност не е богата наследница.
На края на Уорън Стрийт Мейзи Добс спря пред черната входна врата на една малко занемарена редова къща в георгиански стил, пъхна вестника под мишница, отвори внимателно чантата за документи и извади плик, съдръжащ писмо от хазяина ѝ и два ключа. В писмото ѝ се даваха указания, след като завърти ключа в ключалката, да бутне силно външната врата, да запали внимателно газената лампа в подножието на стълбището, да внимава на последното стъпало преди площадката – което трябваше да се поправи – и да не забравя да заключва собствената си врата, преди да си тръгне вечерта. В писмото пишеше също така, че Били Бийл, домакинът, ще сложи табелка с името ѝ пред външната врата, ако Мейзи иска това, или, гласеше предложението, може би тя щеше да предпочете да остане анонимна.
Мейзи се усмихна широко. Трябват ми клиенти – каза на себе си. – Не съм тук, за да оставам анонимна.
Мейзи предполагаше, че мистър Шарп[1], хазяинът, вероятно нямаше да отговори на очакванията, породени от името му, и щеше да задава въпроси с очевидни отговори всеки път, когато се видеха. Напътствията му обаче бяха точни. Вратата наистина имаше нужда от бутане, но газовата лампа, след като я запали, едва нарушаваше лепкавия мрак на стълбището. Очевидно някои неща трябваше да се променят, но всичко с времето си. За момента Мейзи имаше работа за вършене, макар и да нямаше случаи, по които да работи.
Като внимаваше на последното стъпало, Мейзи стигна до площадката, зави надясно и се насочи право към боядисаната в кафяво врата вляво, тази с прозорец от матово стъкло и табелка „Дава се под наем“, окачена на дръжката. Свали табелата, вкара ключа в ключалката, отвори вратата и си пое дълбоко въздух, преди да пристъпи в новата си кантора. Тя представляваше малка стая с газова печка, газена лампа на всяка стена и един плъзгащ се нагоре прозорец с изглед към сградата от другата страна на улицата и покривите отвъд нея. Имаше дъбово бюро и дъбов стол със съмнителна здравина, както и стара кантонерка вдясно от прозореца.
Лейди Роуън Комптън, нейната покровителка и бивша работодателка, беше права – Уорън Стрийт не беше особено добър район. Но ако изиграеше картите си както трябва, Мейзи щеше да може да си позволи наема и дори щяха да ѝ останат малко пари от сумата, която си бе позволила да вземе от спестяванията си. Не ѝ беше нужна луксозна кантора, но не искаше и абсолютна дупка. Не, Мейзи искаше нещо по средата, нещо подходящо за всички, нещо централно, но все пак не в центъра на събитията. Тя усещаше някакво спокойствие в това малко ъгълче в Блумсбъри. Казваха, че около Фицрой Скуеър човек можеше да седне да пие чай с почти всеки, да обядва с графиня и дърводелец на една и съща маса, като и двамата биха се чувствали добре в компанията. Да, засега Уорън Стрийт щеше да е подходящо място. Трудното щеше да е табелата. Все още не беше решила проблема с табелата.
Лейди Роуън бе попитала: „И така, скъпа моя, как ще се наречеш? Искам да кажа, всички знаем какво правиш, но какво ще е професионалното ти име? Едва ли можеш да заявиш очевидното. „Намира изчезнали хора, живи или мъртви, дори и когато търсят самите себе си“ всъщност не може да свърши работа. Трябва да измислим нещо кратко, нещо, което говори за твоите уникални таланти.
– Мислех за „Дискретни разследвания“, лейди Роуън. Какво ще кажете?
– Но това не показва по никакъв начин как използваш ума си, скъпа моя – какво всъщност
правиш.
– Всъщност не използвам своя ум, а този на други хора. Аз само задавам въпросите.
– Глупости! Какво ще кажеш за „Дискретни интелектуални разследвания“?
Говорим си за...
Мейзи се усмихна на лейди Роуън и повдигна вежда в шеговито отчаяние при това предложение на по-възрастната жена. Тя се чувстваше добре, седнала пред камината в библиотеката на бившата си работодателка, камина, която някога беше чистила със загрубелите си от домакинската работа ръце на прислужница.
– Не, аз не съм мозъчен хирург. Ще помисля известно време, лейди Роуън. Искам да е както трябва.
Сивокосата аристократка се наведе към нея и я потупа по коляното.
– Сигурна съм, че каквото и да избереш, ще се справиш много добре, скъпа моя. Наистина много
добре.
И така, когато една седмица след като Мейзи се нанесе в стаята на Уорън Стрийт, Били Бийл, домакинът, почука на вратата и попита дали има табела, която да постави на входната врата, Мейзи му подаде месингова плочка, на която бяха изписани думите „М. Добс. Делови и лични разследвания“.
– Къде я искате, мис? Отляво или отдясно на вратата?
Той обърна глава съвсем леко на една страна, докато ѝ говореше. Били беше около трийсетгодишен, висок малко под метър и осемдесет, силен и мускулест, с коса с цвета на изсветляла от слънцето пшеница. Изглеждаше пъргав, но полагаше големи усилия да скрие накуцването, което Мейзи бе забелязала веднага.
– От коя страна са сложени другите табели?
– Отляво, мис, но ако бях на ваше място, не бих я сложил там.
– О, и защо, мистър Бийл?
– Били. Може да ме наричате Били. Ами, хората всъщност не гледат вляво, нали? Не и когато използват дръжката на вратата, която е отдясно. Когато се качват по стълбите, очите им веднага се насочват натам – първо към чукчето лъвска глава, после към дръжката, която е отдясно. Най-добре табелата да е отдясно. Ако искате да ви станат клиенти, де.
– Е, мистър Бийл, тогава да сложим табелата отдясно. Благодаря ви.
– Били, мис. Може да ме наричате Били.
Били Бийл отиде да постави месинговата табела. Мейзи въздъхна дълбоко и разтри шията си там, където тревогата винаги се настаняваше като у дома си.
– Мис...
Били подаде глава през отворената врата, като почука неуверено на стъклото, докато сваляше шапката си.
– Какво има, мистър Бийл?
– Били, мис. Мис, може ли да поговорим за малко?
– Да, влезте. Какво има?
– Мис, чудя се дали може да попитам нещо? Малко лично. – Били продължи, без да дочака отговор. – Били ли сте медицинска сестра? В разпределителен център за ранени? Край Байол?
Мейзи усети прилив на силни чувства и инстинктивно сложи дясната си ръка на гърдите, но маниерът и думите ѝ бяха спокойни.
– Да. Да, бях.
– Знаех си! – каза Били и се тупна с шапката по коляното. – Разбрах го в момента, в който видях тези очи. Това е всичко, което помня, след като ме откараха там. Тези ваши очи, мис. Докторът каза да се съсредоточа и да гледам в нещо, докато работеше по крака ми. И аз се загледах в очите ви, мис. Вие двамата спасихте крака ми. Пълен беше с шрапнели, но се справихте, нали? Как му беше името?
За момент гърлото на Мейзи се сви. После тя преглътна с усилие.
– Саймън Линч. Капитан Саймън Линч. Сигурно говориш за него.
– Никога не ви забравих, мис. Спасихте ми живота.
Мейзи кимна, опитвайки се да задържи спомените си затворени на мястото, което бе определила за тях в сърцето си и откъдето трябваше да излизат само когато тя им позволеше.
– Е, мис. Ако някога имате нужда от нещо, просто кажете. Аз съм вашият човек. Чист късмет е да се срещнем така, а? Само чакайте да кажа на жената. Ако ви трябва нещо, просто кажете. Каквото и да е.
– Благодаря. Много благодаря. Ще кажа, ако имам нужда от нещо. О, и мистър... Били, благодаря, че се погрижи за табелата.
Били Бийл се изчерви и кимна, покри светлата си коса с шапката и излезе от стаята.
Късмет – помисли си Мейзи. – Като се изключи войната, досега съм имала късмет в живота си. Тя седна на дъбовия стол със съмнителната здравна, събу обувките си и разтри стъпала. Стъпала, които все още усещаха студа, влагата, мръсотията и кръвта на Франция. Стъпала, които не се бяха чувствали топли от дванайсет години, от 1917 година.
Тя помнеше Саймън, както ѝ се струваше сега, в друг живот, седнал под едно дърво в Саут Даунс[2] на Съсекс. Бяха в отпуска по едно и също време, не чудо, разбира се, но трудно да се уреди, освен ако човек нямаше връзки там, където връзките имаха значение. Беше топъл ден, но и такъв, който не ги отдалечаваше напълно от боевете, защото все още можеха да чуят глухото ехо от канонадата на полесражението от другата страна на Ламанша, страховит звук, който огромното пространство от земя и море не можеше да заглуши. Тогава Мейзи се бе оплакала, че влагата на Франция никога няма да я напусне, и Саймън се бе усмихнал и бе свалил обувките ѝ, за да разтрие и стопли стъпалата ѝ.
– За бога, жено, как може човек да е толкова студен и да не е мъртъв?
И двамата се бяха разсмели, а после бяха замълчали. В онези времена смъртта не беше нещо смешно.
[1] На англ. ез. sharp – остър, рязък, но също така ясен, хитър, схватлив. – Б. р.
[2] Хълмисти възвишения в южната част на Англия. – Б. пр.
