Повече за книгата прочетете тук ► „Последното парти“ e триумфалното завръщане на кралицата на психологическия трилър

***

ПЪРВИЯТ ДЕН ОТ НОВАТА ГОДИНА

Никой в Кум Койд* не си спомня през коя година е сложено началото на традицията с плуването, но всяка нова година се посреща с нея. Никой не си спомня също така кога Дафид Люис влезе съвсем гол в езерото, единствено с коледна шапка на главата, и кога момчетата от ръгби отбора се хвърлиха от кея и намокриха до кости горката госпожа Уилямс.

Ала всички ще запомнят днешното плуване.

Планинските върхове са покрити със сняг отпреди Коледа и дори закрилата на планината не спомага температурата в селото да се качи над седем градуса. Езерото е още по-студено. „Четири градуса!“, оплакват се хората, които са едновременно развеселени и скептични. „Сигурно сме полудели!“

Ивици мъгла се извиват над повърхността сякаш в протест срещу ясното небе, а отражението им създава дезориентиращото впечатление, че небесата са обърнати на обратно. Въздухът над мъглата е яркосин, а ехото от снощната луна е увиснало над гората.

От най-високия връх на планината Пен-у-Драйг** Хлин Дрих прилича повече на река, отколкото на езеро. То е дълго и се вие като змия – всяка извивка е част от драконовата опашка, която олицетворява. „Дрих“ означава „огледало“ и когато вятърът утихне, а водата се успокои, повърхността блести в сребро. Отражението на планината се простира до средата на Хлин Дрих и изглежда толкова истинско, че човек може да се обърка и да стъпи върху него, без да заподозре за тъмните и неизмерими дълбини.

По пътеката, която се вие нагоре от южната страна на планината – от гърба на дракона до главата му, – се разхождат туристи, които от време на време се навеждат, за да вземат някой камък. Изправят се, претеглят го в ръка и се оглеждат глуповато, преди да го хвърлят във водата. Легендата гласи, че драконът в Хлин Дрих ще се надигне, ако опашката му бъде уцелена – малцина са посетителите, които устояват на изкушението да проверят дали тази легенда е истина.

В края на езерото се издигат пазачите на това място, високите борове, които са толкова нагъсто разположени, че един ако падне, ще повлече след себе си всички останали. Дърветата закриват гледката към Кум Койд, но също така спират ветровете – на жителите на селото това им се струва разумна сделка.

От другата страна на водата, в подножието на планината – на около километър и половина от мястото, на което в момента се събира тълпата, – са сгушени няколко сгради. Дърветата там са били изкоренени, а дървеният материал е бил използван за облицовка на хижите и за направата на огромния знак в края на дългата частна алея – всяка от буквите му е висока колкото човек.

„Крайбрежието“.

Засега хижите са пет. Те представляват двуетажни правоъгълни къщи, с дървени покриви и надвиснали над езерото големи веранди, крепящи се на подаващи се от мъглата греди. Металните им стълби проблясват на зимното слънце, а понтоните им са лишени от лодките, завързани за тях през лятото.

„Луксозни хижи край езерото“, гласи лъскавата брошура.

„Carafanau ffansi“, ги нарича майката на Фион***, което означава „Модерни каравани“. Превземки.

Повечето от жителите на селото са съгласни, че тези хижи са голяма грозотия. При това на такава висока цена! За място, в което не можеш да живееш целогодишно. Според уебсайта на комплекса, на собствениците не им е позволено да ползват „Крайбрежието“ за свое постоянно жилище. Сякаш Северен Уелс се нуждае от още почиващи.

Скоро ще построят още една редица хижи зад първата. После още една. Със спа, фитнес, магазини, външен басейн.

– Само Бог знае защо им е басейн, а не плуват в езерото. – Седнала на багажника на колата си, Кери Джоунс сваля долнището на анцуга си и настръхналите ѝ бели бедра се открояват на мръсната броня.

– Защото е адски студено, затова.

Смехът е силен и непринуден, той е подсилен от снощното новогодишно парти, изпълнено с вино и лишено от сън, и от студа, който си проправя път през хавлиените халати чак до костите.

– Вечерта беше чудесна.

Мнозина подкрепят това изказване.

– Chwarae teg. – Така е. Онези хора в „Крайбрежието“ знаят как да се забавляват. Най-важното е, че поканиха местните. Винаги любопитството надделява над недоволството.

Замръзналите плитки локви на брега на езерото се напукват под тежестта на босите крака.

– Остават още десет минути. Ще замръзнеш.

– Дори не чувствам студа.

– Надявам се това да ми помогне с махмурлука... Тъстът и тъщата ще идват за обяд и само при мисълта ме заболява още повече главата.

– Или ще умрем, или ще се оправим.

– Нямам претенции кое от двете ще е.

Първият от два клаксона проехтява през хладния въздух и се надига весела глъчка.

– Готов ли си?

– По-готов няма как да стана!

Палта и халати се хвърлят настрани и се подготвят кърпи и бутилки с гореща вода за завръщането. Всички бързат към брега – превръщат се в плетеница от крайници, бански костюми, бикини и вълнени шапки – и говорят развъл-нувано и толкова силно, че се чудят дали ще успеят да чуят втория клаксон. Ала няма грешка, когато прозвучава. Всички закрещяват Blwyddyn Newydd Dda!****, докато бягат към езерото, и се разпищяват, когато стигат ледената вода.

Навлизат достатъчно навътре и се потапят. Скриват се под надвисналата над повърхността мъгла. Студът стиска като в менгеме гърдите им и устите им се отварят в шок, останали без дъх. „Продължавайте да се движите, продъл-жавайте да се движите!“, крещят ветераните, а допаминът ги кара да се усмихват. Хората се движат в различни посоки и около тях се надигат вълни, а вятърът се усилва и захапва раменете им.

Мъглата започва да се разсейва и една жена пропищява.

Писъкът ѝ се отличава от веселите викове и вълнението и кара хората на брега да настръхнат. Онези в езерото се изправят на пръсти в опит да видят какво става, кой е ранен. Спасителната лодка потапя гребла във водата и се насочва към суматохата.

От мъглата изплува мъж.

Лицето му е потопено във водата и той несъмнено е мъртъв.