Повече за книгата прочетете тук ► Смелият и изящен роман „Моят полицай“, вдъхновил новия едноименен филм с Хари Стайлс, вече на български
Пийсхевън, октомври 1999 година
Обмислях да започна със следните думи: „Вече не искам да те убия“ – защото наистина не го искам, – но после реших, че ще ти прозвучи твърде мелодраматично. Ти винаги си ненавиждал мелодрамите, а точно сега не искам да те разстройвам, не и в състоянието, в което се намираш, не и след като краят на живота ти може би наближава.
Вместо това ето как възнамерявам да направя: да запиша всичко, за да съм сигурна, че е подредено както трябва. Това е нещо като самопризнание и си заслужава да отделя нужното внимание на подробностите. Когато приключа, Патрик, смятам да ти прочета написаното на глас, защото ти вече не можеш да ми отговаряш. И също така ме инструктираха да продължавам да ти говоря. Лекарите казват, че говоренето е жизненоважно за евентуалното ти възстановяване.
Способността ти да говориш е почти заличена и въпреки че си тук, в моя дом, комуникираме на хартия. Когато казвам на хартия, имам предвид, че аз ти показвам картончета с думи, а ти ми ги посочваш. Не можеш да изговаряш отделни думи, но можеш да изразяваш желанията си чрез жестове: напитка, тоалетна, сандвич. Знам кое от тези неща искаш още преди пръстът ти да докосне картинката, но все пак те оставям да посочваш, защото за теб е по-добре да бъдеш самостоятелен.
Странно е, нали, че сега, докато пиша това, аз съм тази, която държи химикалката и хартията, докато пише този – как да го наречем? Не е точно дневник, не и като онзи, който някога ти си водил. Каквото и да е това, аз съм тази, която пише, а ти лежиш в леглото си и наблюдаваш всяко мое движение.
* * *
Ти никога не си харесвал тази ивица от крайбрежието – наричаше го море предградие, мястото, на което възрастните хора отиват да гледат залези и да очакват смъртта. Не наричаха ли този край „Сибир“ – оголен, самотен, ветровит, точно каквито са най-хубавите британските крайморски селца – по време на онази ужасна зима на ’63 година? Сега тук не е чак толкова мрачно, макар да е все така еднообразно; тази предсказуемост дори ми носи известна утеха. Тук, в Пийсхевън, улиците са еднакви, всяка следваща като всяка предишна: скромна вила, функционална градинка, скосен изглед към морето.
Дълго време се противих на намерението на Том да се преместим да живеем тук. Защо бих искала, след като цял живот съм била в Брайтън, да живея в едноетажна постройка – въпреки твърденията на агента на недвижими имоти, че е издържана в швейцарски стил? Защо да се задоволявам с тесните коридори между щандовете в местния кооперативен магазин, вонята на стара мазнина в Ресторантчето за пица и кебап на Джо, четирите погребални дома, зоомагазина на име „Животинска магия“ и химическото чистене, където персоналът явно е „обучен в Лондон“? Защо бих се задоволила с такива неща след Брайтън, където кафенетата винаги са пълни, в магазините се продават повече неща, отколкото човек би могъл изобщо да си представи, какво остава да се нуждае от тях, а кеят е винаги светъл, винаги отворен и често леко заплашителен?
Говорим си за...
Не. Според мен това беше ужасна идея, точно както би била и според теб. Но Том беше твърдо решен да се пенсионира на по-тихо, по-малко, уж по-безопасно място. Струва ми се, че донякъде му беше омръзнало градът да му напомня за някогашния ритъм, някогашния забързан живот. Едно от нещата, което една вила в Пийсхевън не прави, е да ти напомня за това колко забързан е животът по света. И така, ето ни тук, където по улиците няма никого преди девет и половина сутринта или след девет и половина вечерта освен шепа тийнейджъри, излезли да пушат пред пицарията. Ето ни тук, в една вила с две спални (издържана в швейцарски стил тя не е), на кратко пешеходно разстояние от автобусната спирка и кооперативния магазин, с продълговата морава, на която можеш да се наслаждаваш, с въртящ се простор и три външни постройки (барака, гараж, оранжерия). Спасява я само изгледът към морето, който наистина е скосен – вижда се от прозореца на страничната спалня. Отредих тази спалня за теб и поставих леглото така, че да можеш да съзерцаваш на воля късчето море. Направих всичко това за теб, Патрик, въпреки че ние с Том никога досега не сме имали собствен изглед. От твоя апартамент в кооперацията „Чичестър“, обзаведен в регентски стил, ти всеки ден се наслаждаваше на морето. Помня много добре изгледа от твоя апартамент, макар да ти идвах на гости рядко: теснолинейката „Волкс“, парка „Дюкс Маунд“, вълнолома със своя бял гребен във ветровито време и разбира се, морето, вечно различно, вечно еднакво. Горе, в нашата обикновена долепена къща на улица „Айлингуърд“, двамата с Том виждахме само собствените си отражения в прозорците на съседите. И все пак. Не изгарях от желание да напусна това място.
