Бенедикт Астърли изрита вратата на празната фермерска къща на семейство Лонгман. Въпреки трясъка от разбито дърво момичето, провесено на рамото му, бе безмълвно като чувал миналогодишно зърно.

Проклетата лейди Амелия Крофтън. Беше полужива, а скоро щеше и окончателно да издъхне, ако не успееше да я стопли.

Спусна я на студения и неравен каменен под пред камината.

Проклятие. Не се долавяше нито дихание, нито пулс, нито какъвто и да било признак на живот.

В бързината да се спаси от бурята едва не подмина с коня си покритата със сняг карета. Беше глупаво от негова страна да пътува в такова време, но явно не беше единственият глупак на пътя.

Защо, по дяволите, дъщерята на графa беше сама в каретата си на това отдалечено място?

Той допря два пръста до шията ѝ. Нищо. Натисна по-силно.

Ту-туп... ту-туп. Пулсът ѝ беше слаб. Бавен и неравномерен. Но го имаше.

Слава богу.

Той се отпусна, изпълнен с облекчение. Стягането в гърдите му, когато я видя бледа и в безсъзнание, поотшумя.

Обърна се към огнището и с треперещи пръсти удари кремъка в сухите съчки. Стърженето на стомана по камък глъхнеше на фона на бушуващия вятър.

Запали искра и се зае с методичната задача да стъкми огън. С всеки внимателно поставен ред съчки препускащото му сърце забавяше ритъма си. Слава богу, че Олдрич бе запасил с дърва, преди да заведе децата на гости на родителите си. Бенедикт не изгаряше от желание да излиза отново в бурята.

Лейди Амелия промълви нещо зад гърба му.

– Тук съм. С теб съм – обърна се той към жената, която преди отказваше да отрази съществуването му. Все пак човек като него не бе достоен за вниманието ѝ.

Мъчейки се с тежестта на отпуснатото като парцалена кукла тяло, той захвърли настрани грубото пътно палто, с което я бе загърнал, и свали ръкавиците и наметалото ѝ.

Беше ужасно премръзнала.

Колко ли време е била в капана на повредената карета? Поне е имала благоразумието да не я напуска.

Той пое меките ѝ длани в загрубелите си ръце и ги доближи до устните си, но дъхът му не можеше да ги стопли.

Разкопча ръкавелите ѝ и нави плата нагоре, излагайки на просмукващата се топлина колкото е възможно повече от плътта ѝ. Кожата ѝ бе извънредно бледа. Беше придобила синкав оттенък и това накара сърцето му да запрепуска.

– Дръж се, моля те!

Намери няколко одеяла в шкафа до леглото. Извади ножа от ботуша си, за да отреже парче плат и да увие краищата на подгизналата ѝ руса коса. Останалия плат подпъхна под главата и раменете ѝ.

Развърза връзките на ботите ѝ и ги събу, но се вкамени при вида на чорапите ѝ.

Бяха студени и мокри. Трябваше да свали и тях. Но синът на лакея нямаше право да докосва една дама. И то точно тази дама. Ледената принцеса би го пробола с ръжен, ако подозираше какво възнамерява да направи.

Той се извърна настрани, полагайки огромни усилия да спазва благоприличие, докато посягаше под полите ѝ в неумел опит да развърже панделката на жартиера ѝ.

– Съжалявам.

Тя не можеше да го чуе, но самото произнасяне на тези думи му помогна да не се чувства като пълен мерзавец.

Той издърпа тъмната вълна от краката ѝ. Кожата ѝ беше червена и на допир напомняше восък, но все още бе в начален стадий на измръзване.

– Не бива... велико призвание.

Думите ѝ бяха така неясни, че му бе трудно да ги разбере.

– Ще го имам предвид, принцесо.