През младежкото безгрижие към коловоза на живота и работата, от която едва надигаме глава по-късно, годините се изнизват. С всяка изминала година времето ускорява по малко своя ход.

Повечето от нас живеят този първи живот, забравяйки вчера; препускайки, изразходват дните, които сякаш бликат от неизчерпаем извор. Няколко години по-късно машината е ускорила опасно темпото, а ние все още успяваме със сетни сили да поддържаме ритъма на един живот, който сами сме си наложили.

Вкопчваме се в неотложното, все по-здраво и по-здраво, запълваме с хиперактивност всяка минута, без да виждаме по-надалеч от утре, сякаш това ще продължи вечно. Година след година, впримчени в този първи живот, се оказваме в съревнование с новите поколения, както и със самите себе си, като същевременно трябва да се противопоставяме и на надигащата се умора, не само физическа, но и интелектуална.

Някои от нас са си наложили определен ритъм на живот, задължения, куп отговорности и работа, които непрекъснато са нараствали в течение на времето. При все това трябва да продължим да се борим с живота, който сме изградили тухла по тухла, без непременно да сме различавали коя ни е нужна и коя не.

Идва обаче моментът, когато „винаги повече“-то на всяка нова година се сблъсква с „малко по-малко“-то запаси от време, енергия, желание и здраве през следващата. Въжето се опъва, разтегля се, а както гласи поговорката, „дето е тънко, там се къса“. Няма свръхчовеци в това отношение.

Така идват неразбирането и празнотата, понякога се стига и до рухване. Просто не издържаме. Тогава съмнението, умората, непоносимостта, при някои дори прегарянето („бърнаут“), ни принуждават да забавим ход.

Все още сме затънали в собствения коловоз на живота и дори да вдигнем глава, мъглата ни обгръща отвсякъде. Колкото и да се взираме около себе си, гъстата мъгла ни пречи да виждаме. Къде е напред? Къде е назад? Обръщаме се, без да знаем накъде да поемем.

Тогава идва време за почивка и отдръпване. Идва време да си подарим спасително късче живот, далеч от вчерашните ни навици и от нещата, които сме считали за толкова важни.

В този момент изникват няколко възможности, когато след хубав размисъл осъзнаваме наистина за първи път, че никой не е незаменим, особено за фирмата, в името на която сме жертвали живота си. Хиляди дни на задължения да постигаме цели, свързани с рентабилност и продуктивност, които не са имали кой знае какъв смисъл за личния ни живот.

Цели, които с времето са ставали все по-високи, тъй като са били постигани всяка година. Мулето е тук, остава само да го натоварим още малко.

Говорейки за подобно трупане на богатства, си припомням думите на най-древните и онова, което баба ми каза един ден за своя съсед: „За какво му е да трупа толкова? За да бъде утре най-богатият в гробището?“.

Ден след ден в тази житейска скоба цялата конструкция на вчерашния ни живот, фалшивите приоритети, както и фалшивите задължения започват да изчезват.

Тогава, когато мъглата се вдигне, от всичко, което ни е движело през последните двайсет или трийсет години, остава само най-важното. Същественото е тук, пред очите ни. Една завеса се е вдигнала и всичко се е променило. Нашият втори живот може да започне.

Остава малко време, но може би все пак половината ни живот, за да се отдадем изцяло на онова, което ни е полезно и необходимо. Да се обвързваме единствено с онова, което обичаме. И да оставим настрана всичко ненужно.

Време е да сменим работата, ако се налага; да работим за себе си; да си вземем една година отпуск; да се преместим, ако имаме желание за това; да се обвържем официално с човека, когото обичаме, или да се отдалечим от някого с ясното съзнание, че любовта не е взаимоотношение за комфорт, социален имидж или икономическа изгода, и че навярно някъде другаде ни чака прекрасна история, която да изживеем.

Осъзнали сме се, вторият ни живот отваря обятия да ни прегърне и за разлика от предишното ни битие, към новото тръгваме с широка усмивка.

Нека правим само това, което обичаме, защото нямаме повече време за губене, нито роля, която да играем или поддържаме.

И макар че не всички от обкръжението ни ще разберат нашето преобразяване и новия живот, в който се впускаме, можем да се надяваме за тях, че и те на свой ред един ден ще отворят очи и ще започнат своя втори живот.

Да, имаме два живота. Един, за да учим, и втори, за да живеем пълноценно.

Кой освен нас би могъл да направи по-добрия избор?