Повече за книгата прочетете тук ► Измамата става реалност в очарователния исторически романс „Да измамиш джентълмен“

***

Трета глава

Роуз се чудеше дали да не почука отново, но преди да успее да го направи, вратата рязко се отвори. Тя се стресна и отстъпи крачка назад. Не беше очаквала толкова бързо да се появи някой, нито пък този някой да е огромен и красив джентълмен. Не трябваше да се изненадва, тъй като знаеше, че всички смятаха лорд Нюбъри за доста привлекателен. Женкарите рядко бяха грозни.

Най-много я изненада фактът, че вратата отвори не иконом, а самият лорд. Тя примигна при вида на извисяващия се над нея мъж и осъзна, че е минало абсурдно много време, откакто стои и го зяпа с отворена уста. Когато си спомни, че всъщност тя беше тази, която почука на вратата, ѝ се прииска да пророни поне една дума, но така и не успя. Честно казано, беше забравила защо изобщо беше дошла. Замисли се дали е имало друг път, в който от самото начало се е представяла така зле.

Преди лорд Нюбъри да каже каквото и да било, хладнокръвните му сиви очи се стрелнаха към Роуз и към пространството зад нея.

– На какво дължа удоволствието за вашето посещение? – попита той и повдигна едната си тъмна вежда, което му придаде надменен и превзет вид.

Дълбокият му глас върна Роуз обратно в реалността. Тя поклати глава, за което веднага съжали, и направи реверанс.

Стегни се, глупачке!

– Простете, милорд. Надявах се да говоря с Ваша светлост насаме.

След като се поколеба за момент, Карвър се отдръпна от вратата, която до този момент беше изцяло скрита от раменете му, и покани Роуз да влезе.

Тя положи усилие да се съсредоточи и го дари с покорната усмивка на притеснена прислужница, сетне пристъпи през масивния праг към пищно обзаведеното фоайе – кристален полилей на четири нива, порцеланови вази и декадентски гоблени по стените привлякоха вниманието ѝ. Стаята говореше за огромно богатство. Помисли си, че може би трябва да изнуди лорд Нюбъри за по-голяма сума.

Роуз отново насочи поглед към графа, който стоеше на няколко крачки от нея. Божичко, колко огромен беше! Имаше широки рамене като на атлет и вероятно в Лондон нямаше друг мъж, който да го конкурира по височина.

От клюките, които се носеха за него, Роуз винаги бе предполагала, че лорд Нюбъри е по-скоро натруфено конте, а не богат любител на спорта, какъвто изглеждаше, че е в действителност. Докато го гледаше, имаше чувството, че гърлото ѝ се стяга и че трябва да го прочисти отново, за да може да си поеме въздух.

Но този мъж си оставаше мерзавец и тя трябваше да се стегне.

Роуз сключи ръце под фалшивото си коремче, за да може формата му да изпъкне през полите ѝ. Следващата стъпка бе да се представи и да се опита да му припомни събитие, което всъщност не се беше случило – или поне не с нея. Надяваше се графът да не си го спомня. Всъщност беше сигурна, че вече го е забравил.

Стоманеносивият му поглед се плъзна надолу от очите ѝ към фалшивата издутина. Той смръщи вежди и се усмихна:

– Дълбоко ме съмнява, че сте дошла да си говорим за времето.

– Не, милорд. – Роуз погледна към корема си с престорена срамежливост. 

– Не съм. Всъщност лорд Нюбъри, аз…

Но той я прекъсна:

– Моля? – Мъжът наклони глава към нея, все едно не я беше чул добре. Проблеми със слуха ли имаше, или просто беше невъзпитан?

Роуз пое дъх, за да се пренастрои и оправи стойката си, преди да започне отначало:

– Само се съгласих, че не съм дошла да говорим за времето – рече тихо тя. – В действителност посещението ми е от доста по-деликатно естество.

Тя забеляза, че мъжът отвори уста, за да протестира, но не го остави да я прекъсне отново. Веднъж вече я беше извадил от равновесие и тя нямаше да позволи това да се повтори. Беше много важно да държи нещата под контрол.

– Навярно не се налага да ви припомням за… вниманието, което ми обърнахте преди няколко месеца в имението на лорд Грантъм. – Тя продължи да гледа към корема си, уверена, че Дафни Белоус би постъпила така. Прислужниците почти никога не гледат в очите тези, на които служат, както и онези, които ги превъзхождат.

– Всъщност ще се наложи да ми напомните.

Роуз погледна нагоре и видя, че мъжът има нахалството да изглежда развеселен. Той леко поклати глава и повдигна рамене с лека смутена усмивка:

– Коя сте вие и какво внимание съм ви обръщал?

Очите ѝ се ококориха от престорен ужас. Вътрешно се радваше, че той не си спомня. Беше доволна и същевременно изпитваше отвращение. Работата ѝ беше изтощителна.

– Бях камериерка в дома на лорд Грантъм, когато дойдохте да пренощувате. И вие… ами… вие… – Със сбърчени вежди и дразнеща усмивка, лицето на мъжа оставаше все така развеселено. Прииска ѝ се да го зашлеви:

– Мили боже, наистина ли искате да го изрека на глас, милорд? – възкликна с престорено треперещ глас Роуз.