Повече за книгата прочетете тук ► Време за четене: романтичните вълнения от XIX век продължават с „Да флиртуваш с Бриджъртън“

---

На шести април 1812 година, точно два дни преди шестнайсетия си рожден ден, Пенелопи Федърингтън се влюби.

С една дума – беше вълнуващо. Светът ѝ се разтърси. Сърцето ѝ подскочи. Дъхът ѝ секна. И, с известно удовлетворение, тя можеше да заяви, че виновникът за чувствата ѝ – Колин Бриджъртън, изпита точно същото.

О, не що се отнася до любовната част. Той определено не се влюби в нея през 1812 година (нито през 1813, 1814, 1815 или – о, уф – от 1816 до 1822, нито през 1823, докато отсъстваше от страната). Но земята под него се разтърси, сърцето му подскочи и Пенелопи знаеше, без сянка на съмнение, че и дъхът му секна. За цели десет секунди.

Падането от кон обикновено има такъв ефект върху мъжете.

А ето какво се бе случило:

Тя бе излязла на разходка в Хайд Парк с майка си и двете си по-големи сестри, когато усети силен тътен под краката си (вижте по-горе споменатото разтърсване на земята). Майка ѝ не ѝ обръщаше внимание (тя въобще рядко го правеше), затова Пенелопи се измъкна за миг, за да види какво става. Останалите членове на семейство Федърингтън оживено бъбреха с виконтеса Бриджъртън и дъщеря ѝ Дафни, чийто втори сезон в Лондон току-що бе започнал, затова те се престориха, че не обръщат внимание на грохота. Бриджъртън бяха много влиятелно семейс-т-во и разговорите с тях не можеха да бъдат пренеб-регвани.

Когато Пенелопи заобиколи могъщия ствол на близкото дърво, видя двама конници, които се носеха към нея, препускайки сякаш искат да си строшат главите – май точно така се изразяваха хората, когато говореха за глупаците, които не ги бе грижа за собствената им безопасност и здраве. Пенелопи усети как сърцето ѝ запрепуска не по-малко лудешки (трудно беше да остане спокойна, когато бе свидетел на толкова вълнуващо събитие, а освен това можеше с чиста съвест да заяви, че сърцето ѝ подскочи, когато се влюби).

В този миг, заради един от онези необясними кап-ризи на съдбата, внезапно духналият вятър подхвана шапката ѝ (чиято панделка тя, за голямо недоволство на майка ѝ, не бе завързала прилежно под брадичката) и я понесе във въздуха, насочвайки я право – пляс! – в лицето на един от ездачите.

Пенелопи ахна (дъхът ѝ секна!), а мъжът се строполи от коня, приземявайки се доста неелегантно в близката локва.

Тя се спусна напред, без да мисли, крещейки нещо несвързано. Несъмнено искаше да го попита дали е добре, но от гърлото ѝ се чу само сподавен вопъл. Непознатият, съвсем естествено, ѝ беше бесен, след като тя доста ловко бе успяла да го събори от коня и да го оплеска целия в кал – две неща, заради които всеки джентълмен непременно би изпаднал в най-отвратително настроение. Но когато мъжът най-сетне се изправи на крака и изтръска, доколкото можа калта, полепнала по дрехите му, не ѝ се нахвърли. Не я изгледа унищожително, нито се разкрещя.

Той се разсмя.

Той се разсмя.

Пенелопи нямаше много опит с мъжкия смях, а малкото, който бе чувала, не беше приятен. Но в очите на този мъж – наситенозелени – танцуваха весели искрици, когато той леко смутено изтри едно кално петно от лицето си и рече:

– Е, не беше особено изискано от моя страна, нали?

В този миг Пенелопи се влюби.

Когато най-после възвърна дар слово (което, бе длъжна да отбележи, стана цели три секунди по-късно, отколкото при всеки що-годе интелигентен човек), успя да избъбри:

– О, не, аз съм тази, която трябва да се извини! Шапката ми хвръкна от главата и...

Девойката млъкна, внезапно осъзнала, че той всъщност не ѝ се извиняваше, така че нямаше смисъл да му възразява.

– Няма нищо – увери я непознатият хубавец, дарявайки я с развеселена усмивка. – Аз... О, добър ден, Дафни! Не знаех, че си в парка.

Пенелопи рязко се извъртя и се озова лице в лице с Дафни Бриджъртън, стояща редом с майка ѝ, която буквално изсъска:

– Какво си направила, Пенелопи Федърингтън?

Нещастното момиче дори не можеше да отвърне „Нищо“, защото в интерес на истината злополуката бе станала изцяло по нейна вина, а тя току-що се бе изявила като пълна глупачка пред – и това беше очевидно, съдейки по изражението на майка ѝ – един много желан ерген.

Не че майка ѝ смяташе, че Пенелопи имаше някакъв шанс с него. Но госпожа Федърингтън хранеше брачни надежди за своите по-големи момичета. А и Пенелопи все още не беше „представена“ в обществото.

Но дори и госпожа Федърингтън да бе възнамерявала да продължи да я кастри, не можа да го стори, защото това би наложило да отвлече вниманието си от всесилните Бриджъртън, към чиито редици, Пенелопи много бързо разбра, принадлежеше този млад мъж, току-що получил кална баня.

– Надявам се, че синът ви не се е ударил сериозно – обърна се госпожа Федърингтън към лейди Бриджъртън.

– Нищо ми няма, напълно съм здрав – обяви Колин и сръчно отстъпи настрани, преди лейди Бриджъртън да го обсипе с майчинска загриженост и внимание.

Последваха представяния, но останалата част от разговора не беше толкова важна, защото Колин много бързо и точно прецени госпожа Федърингтън като амбициозна майка, опитваща се да намери жених за неомъжените си дъщери. Така че Пенелопи не се учуди, когато той побърза да се извини и да си тръгне.

Но белята вече бе сторена. Пенелопи бе открила обекта на мечтите си.

По-късно през нощта, докато за хиляден път си припомняше срещата, ѝ хрумна, че би било прекрасно, ако можеше да каже, че се бе влюбила в него, докато ѝ целуваше ръка, преди танца, как зелените му очи са блеснали дяволито, когато пръстите му са стиснали ръката ѝ малко по-силно, отколкото благоприличието позволяваше. Или че това би могло да се случи, докато той препускаше през бруленото от вятъра пусто поле, когато той (по-точно конят му) се носеше с единственото желание (на Колин, не на коня) по-бързо да стигне при нея.

Но не, съдбата бе решила тя да се влюби в Колин Бриджъртън, когато той падна от коня си и се приземи право в една кална локва. Това беше изключително необичайно и много неромантично, но в случилото се имаше някаква поетична справедливост, тъй като помежду им нищо нямаше да се получи.

Защо да се хаби романтиката за несподелена любов? По-добре да се запазят срещите сред брулени от ветрове полета за хора, които действително може да имат общо бъдеще.

А ако имаше нещо, което Пенелопи със сигурност знаеше дори на шестнайсет години без два дни, това беше, че бъдещето ѝ не включваше Колин Бриджъртън като неин съпруг.

Тя просто не беше от момичетата, които привличаха мъже като него и се боеше, че никога няма да бъде.

* * *

На десети април 1813 година – точно два дни след седемнайсетия ѝ рожден ден – Пенелопи Федърингтън бе представена в лондонското общество. Не че тя го бе искала. Тъкмо обратното – бе умолявала майка си да ѝ позволи да почака още една година. Тежеше поне дванайсет килограма повече, отколкото се полагаше, а лицето ѝ имаше ужасната склонност да се покрива с петна, когато беше неспокойна, което означаваше, че тя винаги имаше петна, тъй като нищо на този свят не можеше да я напрегне повече от лондонски бал.

Опитваше се да си напомни, че красотата е само нещо временно, ала това не ѝ помагаше, когато се упрекваше, задето никога не знаеше какво да каже на хората. Нямаше нищо по-потискащо от грозно и безлично момиче. А през първата си година на брачния пазар Пенелопи беше именно такава. Едно грозно момиче без никаква – о, добре де, не биваше да е чак толкова строга към себе си – с много малка индивидуалност.

Дълбоко в душата си тя знаеше каква беше – умна, добра и много често забавна, но някак си личността ѝ винаги се губеше някъде по пътя между сърцето и устата. Младото момиче се улавяше да изтърсва някаква глупост или, още по-често, да мълчи.

А за да се влошат нещата още повече, майката на Пенелопи не ѝ позволяваше сама да избира дрехите си. Ако не беше в бяло, като повечето млади дами (и което, разбира се, никак не подхождаше на цвета на лицето ѝ), я заставяха да се облича в червено или жълто, което я караше да изглежда отвратително. Когато веднъж Пенелопи се осмели да предложи зелено, госпожа Федърингтън бе сложила ръце на пищните си хълбоци и бе заявила, че зеленото е прекалено унил цвят.

Докато жълтото, бе продължила да я наставлява родителката ѝ, било щастлив цвят, а едно щастливо момиче щяло да улови подходящ съпруг.

Тогава Пенелопи веднъж и завинаги реши, че е най-добре да не се опитва да проумее как работи умът на майка ѝ.

И така тя се обличаше в жълто, оранжево и понякога в червено, въпреки че въпросните цветове я караха да изглежда определено нещастна. Всъщност изглеж-даше ужасно в тези тоалети с кафявите си очи и коса с червеникав оттенък. Ала нямаше какво да стори, затова реши да го понесе с усмивка или, ако не съумяваше да се застави да се усмихва, поне се опитваше да не се разплаче публично.

Което, отбелязваше с известна гордост, никога досега не се бе случвало.

А ако и това не беше достатъчно, 1813 беше годината, в която загадъчната (и измислена) лейди Уисълдаун започна да публикува три пъти седмично своите „Вести от висшето общество“. Вестникът, състоящ се само от една страница, мигом се бе превърнал в сензация. Никой не знаеше коя в действителност е лейди Уисълдаун, но, изглежда, всеки имаше собствена теория. Със седмици – не, всъщност с месеци – Лондон не говореше за нищо друго. В продължение на две седмици вестникът бе доставян безплатно – достатъчно дълго, за да се пристрасти висшето общество, – но после внезапно безплатната доставка секна, а вестникарчетата, които го разнасяха, вече искаха възмутителната цена от пет пенса на брой.

Обаче по това време вече никой не можеше да живее без почти ежедневната доза клюки и всички плащаха пенитата.

А някъде някаква жена (или може би мъж, подозираха някои) ставаше все по-богата.

Това, което отличаваше „Вести от висшето общес-тво“ на лейди Уисълдаун от предишните издания за светски клюки, беше, че авторката изписваше пълните имена на тези, за които пишеше. Никакви инициали като лорд П. или лейди Б. Ако лейди Уисълдаун искаше да пише за някого, то тя използваше пълното му име.

И когато лейди Уисълдаун пожела да напише нещо за Пенелопи Федърингтън, тя го направи. Първата поява на Пенелопи във „Вести от висшето общество“ беше следната:

В злощастната си рокля горката госпожица Пенелопи Федърингтън приличаше на презрял цитрусов плод.

Доста жегващ удар, но пък самата истина.

Втората ѝ поява в клюкарската колонка не беше по-добра.

Не чухме нито дума от устата на госпожица Федърингтън и нищо чудно! Бедното момиче буквално бе потънало сред воланчетата и къдричките на рок-лята си.

Нищо, както се боеше Пенелопи, което можеше да увеличи популярността ѝ.

Но сезонът не беше пълен провал. Имаше неколцина души, с които тя, изглежда, можеше да разговаря нормално. Лейди Бриджъртън, изглежда, я харесваше и много скоро Пенелопи откри, че може да разговаря с прекрасната виконтеса за неща, които никога не би и помислила да сподели със собствената си майка. Благодарение на лейди Бриджъртън тя се запозна с Елоиз Бриджъртън, по-малката сестра на нейния любим Колин. Елоиз също току-що бе навършила седемнайсет, но майка ѝ мъдро бе отложила дебюта ѝ във висшето общество с една година, макар че тя бе наследила в изо-билие красивата външност и чар, присъщи на всички Бриджъртън.

И тъй като Пенелопи прекарваше вечерите си в обзаведения в зелено и кремаво салон в Бриджъртън Хаус (или по-често на горния етаж в стаята на Елоиз, където двете момичета се смееха, кискаха и оживено разговаряха за всичко под слънцето), от време на време се натъкваше на Колин, който на двайсет и две години все още не бе напуснал родния дом и не се бе преместил в ергенско жилище.

И ако преди Пенелопи си мислеше, че го обича, то нищо не можеше да се сравни с чувството, което изпита, след като действително го опозна. Колин Бриджъртън беше остроумен и елегантен, от него бликаха някаква безразсъдна жизнерадостност и толкова неустоим хумор, че понякога шегите му караха жените направо да припадат, ала най-вече...

Колин Бриджъртън беше мил.

Мил. Каква глупава малка дума. Би прозвучала банално, ако не му пасваше толкова идеално. Той винаги намираше да каже нещо мило на Пенелопи и когато накрая тя най-после събра кураж, за да му отвърне (с нещо различно от обикновените поздрави и сбогувания), Колин наистина я изслуша. Следващият път ѝ беше много по-лесно да общува с него.

В края на сезона Пенелопи осъзна, че Колин Бриджъртън беше единственият мъж, с когото можеше да проведе нормален разговор.

Това беше любов. О, това беше любов, любов, любов, любов, любов! Навярно беше глупаво постоянно да повтаря едно и също, но точно тази дума дращеше Пенелопи върху безумно скъпа хартия за писма, заедно с думите „госпожа Колин Бриджъртън“, „Пенелопи Бриджъртън“ и „Колин, Колин, Колин“. (Хартията тутакси се озова сред пламъците в камината, когато Пенелопи чу нечии стъпки в коридора.)

Колко чудесно беше да изпитва любов – дори и несподелена – към такъв прекрасен човек. Това определено я караше да се чувства толкова благоразумна.

Разбира се, не можеше да навреди и фактът, че като всички мъже от семейство Бриджъртън и Колин беше поразително красив. Притежаваше прочутата кестенява коса на Бриджъртън, широката, усмихната уста на Бриджъртън, могъщи рамене, ръст метър и осемдесет и две и, в неговия случай, най-потресаващите зелени очи, някога имали честта да украсяват човешко лице.

Очи, които неотлъчно населяваха моминските мечти.

А Пенелопи мечтаеше, мечтаеше, мечтаеше.

* * *

През април на 1814 година Пенелопи се върна в Лондон за втория си сезон и въпреки че имаше същия брой ухажори, колкото и предишната година (николко), сезонът, честно казано, не беше чак толкова ужасен. За това помогна и фактът, че тя вече бе изгубила онези излишни дванайсетина килограма и сега можеше да се опише като „приятно закръглена“, а не като „отвратителна дебелана“. Все още беше твърде далече от женския идеал за слаба фигура, господстващ напос-ледък, но поне се бе променила достатъчно, за да поиска напълно нов гардероб.

За нещастие майка ѝ отново настоя за рокли в жълто, оранжево и понякога червено. И този път лейди Уисълдаун написа:

Госпожица Пенелопи Федърингтън (най-малко празноглавата от сестрите Федърингтън) беше облечена в рокля с лимоновожълт цвят, оставил кисел привкус в устата на тези, които я видяха.

Редовете поне намекваха, че Пенелопи беше най-умният член на семейството, макар че комплиментът, естествено, беше доста двусмислен.

Но Пенелопи не беше единствената жертва на язвителния език на клюкарската хроникьорка. Тъмнокосата Кейт Шефилд беше сравнена с опърлен нарцис в жълтата си рокля, а Кейт щеше да се омъжи за Антъни Бриджъртън, по-големият брат на Колин, при това виконт!

Така че Пенелопи все още таеше надежда.

Е, не съвсем. Знаеше, че Колин нямаше да се ожени за нея, но поне танцуваше с нея на всеки бал, разсмиваше я и тя също го караше да се смее. А Пенелопи беше убедена, че това би трябвало да ѝ е достатъчно.

* * *

А междувременно животът на Пенелопи продължаваше. Измина третият ѝ сезон, после четвъртият. Двете ѝ по-големи сестри, Прудънс и Филипа, най-накрая се омъжиха и напуснаха дома. Госпожа Федърингтън все още се надяваше, че Пенелопи ще си намери съп-руг, след като на Прудънс и Филипа им бяха нужни пет сезона, за да се задомят, но Пенелопи знаеше, че навеки ѝ бе отсъдено да остане стара мома. А и не беше честно да се омъжи за някого, когато продължаваше да е отчаяно влюбена в Колин. И може би в някое далечно ъгълче на съзнанието ѝ, скътано зад правилата за спрежение на френските глаголи, които така и не научи, и зад аритметиката, която никога не използваше, все още мъждукаше една малка надежда.

До онзи ден.

Дори и сега, след седем години, тя все още го наричаше онзи ден.

Беше дошла в Бриджъртън Хаус, както често правеше, за да пие чай с Елоиз, майка ѝ и сестрите ѝ. Беше точно преди братът на Елоиз, Бенедикт, да се ожени за Софи, макар че той всъщност не знаеше коя точно е тя. Това, разбира се, нямаше значение, с изключение на обстоятелството, че беше единствената тайна през последните десет години, която лейди Уисълдаун не бе успяла да разгадае.

Както и да е, Пенелопи прекосяваше преддверието, заслушана в стъпките си, отекващи по мраморните плочки, запътена към входната врата. Тъкмо оправяше дългото си палто, приготвяйки се да извърши пешком краткото разстояние до дома си (който се намираше веднага зад ъгъла), когато чу гласове. Мъжки гласове.

Бяха тримата братя Бриджъртън: Антъни, Бенедикт и Колин. Те водеха един от онези обичайни мъжки разговори, изпъстрен с мърморене и безброй взаимни шеги. Пенелопи винаги обичаше да ги наблюдава в подобни моменти; те бяха такова задружно семейство.

Виждаше ги през отворената врата, но не можеше да чуе какво казват, докато не стигна до прага. И като капак на нещастията, преследващи я през целия ѝ живот, първо чу гласа на Колин и думите не бяха приятни.

– ... нямам намерение да се женя скоро и със сигурност не и за Пенелопи Федърингтън!

– О! – Възклицанието се изплъзна от устните ѝ, преди дори да успее да помисли, рязко и силно, пронизвайки въздуха сякаш някой фалшиво бе подсвирнал.

Тримата Бриджъртън едновременно се извърнаха към нея с изумени лица и Пенелопи разбра, че току-що ѝ предстоеше да преживее безспорно най-ужасните пет минути в живота си.

Тя мълча сякаш цяла вечност и накрая с достойнство, което не бе подозирала, че притежава, погледна Колин право в очите и рече:

– Аз никога не съм те молила да се ожениш за мен.

Страните му добиха тъмночервен оттенък. Той отвори уста, но не можа да произнесе нито звук. Навярно за пръв път в своя живот, помисли си Пенелопи с мрачно задоволство, Колин Бриджъртън бе останал без думи.

– И никога... – додаде тя с пресеклив глас, мъчително преглъщайки – не съм казвала на никого, че искам да ме помолиш да ти стана жена.

– Пенелопи – изстиска най-после една дума Колин, – извини ме.

– Няма за какво да се извиняваш – отвърна тя.

– Не – настоя Колин, – има. Аз те обидих и...

– Ти не знаеше, че съм тук.

– При все това...

– Ти няма да се ожениш за мен – с равен, кух глас продължи Пенелопи. – Няма нищо страшно в това. Аз няма да се омъжа за брат ти Бенедикт.

Бенедикт, който през цялото време стоеше старателно извърнат настрани, сега сепнато я погледна.

Пенелопи стисна в юмруци отпуснатите си покрай тялото ръце.

– И той изобщо не се обижда, когато заявявам, че няма да се омъжа за него. – Обърна се към Бенедикт и втренчи очи в неговите. – Нали, господин Бриджъртън?

– Разбира се, че не – побърза да я увери Бенедикт.

– В такъв случай се разбрахме – сковано заяви Пенелопи, удивена, че за пръв път точните думи излизат от устата ѝ. – Никой не се чувства обиден. А сега, ако ме извините, джентълмени, бих искала да си вървя.

Тримата мъже тутакси се разделиха, за да ѝ позволят да мине. Тя щеше лесно да избяга, ако Колин внезапно не бе изтърсил:

– Някоя прислужница не те ли придружава?

Тя поклати глава.

– Живея зад ъгъла.

– Знам, но...

– Аз ще те изпратя – любезно предложи Антъни.

– Това не е необходимо, милорд.

– Моля те, позволи ми – настоя той с тон, неоставящ съмнение, че тя няма право на избор.

Пенелопи отново кимна и двамата закрачиха надолу по улицата. След като отминаха три къщи, Антъни неочаквано заговори с необичайно почтителен глас:

– Той не знаеше, че си там.

Пенелопи почувства как ъгълчета на устата ѝ се свиха – не от гняв, а по-скоро от чувство на уморено примирение.

– Знам – отвърна. – Той не е жесток човек. Предполагам, че майка ви постоянно му натяква, че трябва да се ожени.

Антъни кимна. Стремежът на лейди Бриджъртън да види всичките си деца щастливо задомени беше станал легендарен във висшето общество.

– Тя ме харесва – рече Пенелопи. – Вашата майка. Боя се, че няма нищо повече от това. Но истината е, че няма голямо значение дали тя харесва невестата на Колин.

– Е, аз не бих казал това – замислено отвърна Антъни. Прозвуча не като високо уважаван виконт, от когото всички се боят, а като добре възпитан син. – Аз не бих искал да съм женен за някоя, която майка ми не харесва. – Поклати глава, изразявайки огромно благоговение и уважение. – Тя е природно бедствие.

– Майка ви или съпругата ви?

Виконтът се замисли за около половин секунда.

– И двете.

Двамата повървяха още малко и Пенелопи изведнъж изтърси:

– Колин трябва да замине.

Антъни я погледна с любопитство.

– Моля?

– Той трябва да замине. Да пътешества. Още не е готов да се ожени, а майка ви не може да се сдържи да не му натяква. Тя му мисли доброто, но...

Пенелопи ужасено прехапа устни. Надяваше се, че виконтът няма да си помисли, че си позволява да критикува лейди Бриджъртън. Що се отнасяше до нея, в Англия нямаше по-велика дама.

– Майка ми винаги мисли доброто – снизходително се усмихна Антъни. – Но ти може би си права. Навярно Колин действително трябва да замине. На него му харесва да пътешества. Макар че току-що се завърна от Уелс.

– Така ли? – любезно попита Пенелопи, сякаш не знаеше прекрасно, че е бил в Уелс.

– Ето че пристигнахме – каза спътникът ѝ, кимайки ѝ в отговор. – Това е твоят дом, нали?

– Да. Благодаря, че ме изпратихте, милорд.

– За мен беше удоволствие, уверявам те.

Пенелопи го проследи с поглед как си тръгва, сетне влезе вътре и избухна в сълзи.

На следващия ден се появи следната забележка в колонката на „Вести от висшето общество“ на лейди Уисълдаун.

Ха, каква суматоха е настанала вчера пред входната врата на дома на лейди Бриджъртън на Брутън Стрийт!

Първо, Пенелопи Федърингтън е била забелязана в компанията не на един, не на двама, а на ТРИМА братя Бриджъртън – със сигурност нечувано досега постижение за горкото момиче, известно с печалната участ на „стенно цвете“. За съжаление (но напълно предвидимо), когато госпожица Федърингтън най-после си тръгнала, тя държала под ръка виконта, единственият женен мъж от въпросното трио.

Ако госпожица Федърингтън по някакъв чудо успее да завлече някой от братята Бриджъртън до олтара, това със сигурност ще означава, че е настъпил краят на света, който познаваме. Вашият автор честно признава, че не би могъл да проумее този нов порядък и ще бъде принуден на минутата да се откаже от ролята си на светски сърцевед и познавач.

Изглежда, лейди Уисълдаун бе прозряла безполезността на чувствата на Пенелопи към Колин.

* * *

Годините отлитаха и, някак си без да го осъзнава, Пенелопи от дебютантка се бе озовала сред редиците на придружителките, наблюдавайки по-малката си сестра Фелисити – със сигурност единствената от сестрите Федърингтън, надарена с природна красота и чар – да се наслаждава на поредния си лондонски сезон.

Колин бе придобил вкус към странствания и бе започнал да прекарва все повече и повече време далече от Лондон; изглежда, през няколко месеца се отправяше да обикаля нови земи. Когато беше в града, винаги запазваше танц и усмивка за Пенелопи и някак си тя успяваше да се преструва, че между тях никога нищо не се бе случвало, че той никога не бе изразявал публично отвращението си към нея, че не бе разбил мечтите ѝ на пух и прах.

Когато беше в града, което не се случваше често, помежду им, изглежда, се бяха установили спокойни, макар и не особено дълбоки приятелски отношения. А нима това не беше всичко, на което една двайсет и осемгодишна стара мома можеше да се надява?

Несподелената любов никога не е била леко бреме, но поне Пенелопи Федърингтън беше свикнала с тежестта му.