Повече за книгата прочетете тук ► „Библиотекарката от Сен Мало“ е разтърсваща истинска история за саможертва в името на книгите и любовта

ПРОЛОГ

Уважаеми Марсел Зола,

Времето никога не се грижи за никого. Хвърля котва между нас и товари гърбовете ни, сякаш иска да ни унижи; забавя крачката ни и я прави несигурна и колеблива. Започваме тичешком, но малко по малко стигаме до момента, в който не можем без опора. После, когато вече здравето и красотата са ни напуснали, ни отнема постепенно всичко, за което ни е грижа, истински значимото – хората, които обичаме. Първо бабите и дядовците, родителите, после приятелите, а накрая, ако успеем да излъжем достатъчно времето – собствените ни деца.

Никой не е способен да победи бог Кронос. Никога няма победители. Като израстваме, ние губим живота си малко по малко, докато в деня на смъртта ни всичко ни се отнема. Животът се движи около сигурността за загуба. Старостта не е течението на годините, а унищожението на всичко, което обичаме. Това наблюдавам във Вашите писания: способността Ви да забавите неизбежния ход на времето. Затова обичам литературата: Кронос няма влияние над нея. Думите на Платон, Аристотел, Сенека, Балзак, Толстой и всички писатели, които светът ни е подарил, са единствените способни да удържат чудовището, което поглъща всичко и го превръща в пепел.

Аз съм ревностен почитател на книгите Ви. Има само три неща, които обичам в живота – любимия си съпруг Антоан, красивото селище на Сен Мало и старинната библиотека, която управлявам. Хотел „Десил“, в който се помещава библиотеката, е построен през 1628 година от Жан Грав от рода Лоне и съпругата му Бернардин Сер малко след като 14 се женят. В него се ражда Андре Десил – героят от Нанси, а сега библиотеката съхранява най-старите и хубави книги в Сен Мало. Ще попитате защо Ви разказвам всичко това. Коя съм аз – библиотекарка от провинцията, която не е видяла много свят и има тази стара сграда за свое кралство? И аз съм си задавала същия въпрос. Вероятно защото се влюбих в романа ви „Бедата“, в неговото просто, но сърцераздирателно описание на разрушаването на града. Да, господин Зола – плаках на нещастието на героите Ви и ужасното заболяване на героинята Габриел, но сега изживявам своето собствено нещастие и това на Франция.

Възможно е да не повярвате на нещата, които съм напът да разкажа, или, още по-лошо – да не Ви интересуват. Не го правя с намерението да напиша книга за любовния си живот и опустошителната окупация на Франция от германците; копнежът ми по-скоро е някой ден, когато хората възвърнат благоразумието си, да знаят, че единственият начин да се спасим от жестокостта, е да обичаме. Да обичаме книгите, да обичаме хората и дори и да ме помислите за луда, да обичаме враговете си. Несъмнено любовта е най-революционната постъпка и затова най-преследваната и оскърбяваната. Все още отеква в главата ми онази трогателна фраза на Августин Блажени – „Обичай и прави каквото си поискаш“.

Моето нещастие започна в същия ден, в който и щастието. На нас, хората, винаги ни е трудно да приемем несполуките, сякаш се случват само на непознатите и нас никога не могат да ни достигнат. Същия ден, в който германците нападнаха Полша и насочиха оръжие към света в безмилостна война, Антоан и аз се оженихме в катедралата „Сен Венсан“ в нашия прекрасен град Сен Мало. Ето нашата история.

Жослен Ферек