Откровено от една бивша учителка: колко е лесно да работиш в училище

Ето че дойде първият учебен ден и хиляди родители изпращат своите деца в училищния двор със сърца, изпълнени с надежда, малко страх и – нека си признаем – доза облекчение, че малките вече ще имат къде и с кого да изразходват енергията си.

На всички родители и деца пожелавам много успехи и поводи за гордост. От понеделник раниците ще тежат, портфейлите ви ще олекват с всяка родителска среща, а животът на децата ще се изпълни с нови емоции, знания и преживявания.

Е, аз съм от онези, които са били от другата страна на барикадата. Да, барикада, защото училището сякаш се е превърнало в бойно поле, в което „войниците“ се бият на няколко фронта.

Бях учител 7 години – от дипломирането до деня, в който напуснах окончателно системата. Отказах се от заплатата, за която винаги цяла България разбира, че се е увеличила. Загърбих безкрайните ваканции, които карат мнозина да цъкат с език и да се чудят учителите работят ли изобщо?! Нищо, че през ваканциите събираме парченцата от разбитите си нерви, опитваме се да възстановим гласните си струни и проверяваме безкрайни тестове. Пак ще се намери кой да каже, че отпуските ни са огромни и си изкарваме парите лесно.

Да, толкова е лесно да си учител, че в системата на образованието всяка година с нови сили влизат млади хора, докато същевременно още толкова напускат разочаровани. И не се обръщат назад.

Ако кажа, че перфектно знам какво е да бъдеш учител, ще излъжа. Мога да говоря само от моя скромен опит и според това, което колегиалността ми позволява. Някои неща си остават в директорския кабинет и учителската стая, които крият повече мистерии от Стаята на тайните в „Хари Потър“.

Учителите са уникална порода хора. За щастие много от тях с годините не забравят, че са и друго, освен даскали. С тях е готино в междучасията, в училищното кафене, че и по екскурзиите. Те показват, че има място за солидарност и приемственост в една силно феминизирана професия – професия, в която жени подават ръка на други жени и ги подкрепят. На всички тях благодаря!

Имала съм обаче и доста колеги от другия вид. Учителството се е просмукало в тях и се е превърнало в тяхното основно аз. Те не спират да даскалуват в свободното си време. Говорят у дома и в магазина със същия тон, с който го правят пред бялата дъска.

Още от Свободно време

В учителската стая вместо да чуеш нещо интересно за света, науката или живота, от тях слушаш за лошите ученици. Защото най-добрият начин да разпуснеш в 10-минутното междучасие е като преживяваш наново най-кошмарните моменти от учителското битие.

Е, много хора обвиняват учителите, че все мрънкат. Но, повярвайте ми, колегите си имат своите причини за това.

Да застанеш срещу 25+ деца не е лесна работа. В тези първи срещи всички се преценяват. Гласът ти не бива да трепва, облеклото ти трябва да е безупречно. Добре е да се усмихваш, но не прекалено много, за да не решат, че им се подмазваш. Трябва да скръцнеш със зъби на някого, ако прекалява, но не и да мачкаш достойнството му. Важно е да установиш строги правила, но вътре в себе си знаеш, че отдавна няма реални административни наказания за хулиганите и техните родители. Затова зависи изцяло от теб дали правилата ще се спазват.

Кой ще бъдеш? Доброто ченге, тяхната втора мама, строгата класна, даскалът с вицовете или онази, при която всички си цъкат на телефоните?

Сигурно смятате, че на онези учители, които оставят децата да правят каквото си искат в час, им е лесно. Истината е, че и на тях им е трудно. Да грабнеш вниманието на повече от 20 деца е предизвикателство. Но да ги оставиш да ти се качат на главата – ето това е кошмар.

В този случай всички – от шефа ти до чистачката, ще узнаят, че не ставаш за тая работа. Обречен си да бродиш немил-недраг по коридорите, недолюбван от всички. Защото никой не съжалява и не уважава учителите, които са слаби и не се опитват.

Заставайки пред класа за пръв път, си като срещу глутница кучета – така ми обясни една учителка, при която стажувах като студентка. Надушат ли страха ти, ще те разкъсат. Загубиш ли битката още в началото, ще те разкъсват наново след биенето на всеки звънец.

Тогава си обречена всички да те познават като „онази, която не ги учи на нищо и при която се случва какво ли не, а тя просто чака да свърши часа“. Онази, заради която родителите са убедени, че на учителите им пука само колкото да си вземат заплатите.

Да, никой не иска да влезе в тази роля, но точно затова учителската професия е толкова трудна – не всеки може другото. А дори който го може, е възможно вече да се е уморил да полага усилия.

Още помня масовото недоволство сред колегите, че трябваше да пригодят методиката си за онлайн среда по време на пандемията. Та те с години правят едно и също и то работи, нали? Помня как някои пишеха на учениците на коя страница е урокът, paste-ваха плана и ги оставяха да се самообразоват. Работата е свършена, да ги поемат родителите. Но и с това се свикна и учителят, вечният оцеляващ, се пригоди към новата реалност.

Същевременно много други учители прекарваха доста време на компютрите, създавайки мултимедийни и атрактивни уроци за онлайн обучението. Децата ви ще ги разпознаят. И тяхната работа определено не е лесна.

Да запалиш искрата на знанието у един млад човек, да видиш в очите му, че е осъзнал, че може и знае нещо повече в сравнение с вчера – това е, което задържа учителите със сърца в училище.

Нали знаете, онези, които децата ви харесват, въпреки че са строги и понякога им се карат. Онези, които със своите усилия и страст към знанието продължават да търсят нови начини да стигнат до учениците. Онези, които дават личен пример и не спират да се стараят в работата си. Те са родени с това призвание, но и продължават да се трудят за успеха си.

Децата знаят кой е там заради тях и вярвам, че в тези случаи не е нужно училището да е бойно поле. Вярвам още, че в училищата има много, много такива учители. Децата ви веднага ще ги усетят, ще видите.

С години съм наблюдавала антагонизма между родители и учители, деца и учители, учители и учители и – любимия ми сблъсък – директори срещу учители. Да работиш с толкова много хора е страшно трудно и емоционално изтощително. А ако никой на никого не вярва, става още по-сложно.

Говорим си за...

Да, не можем да приемаме учениците като свои деца и да ги дундуркаме Но и никога не съм възприемала, че децата са от другата страна на барикадата и по-добре винаги са сме зли и да всяваме страх, че да не ни се качат на главата.

Дали съм била идеалният учител – категорично не. Но и до днес пазя спомена за детските очи, които ме следяха с интерес. Никога няма да забравя всички букети, подаръци, малки жестове, родителски съобщения, театралните постановки (и други събития, на които общо взето береш срам, но е забавно). Помня откраднатите мигове, в които децата просто искат да им обърнеш внимание. Да ги чуеш. Да ги уважаваш. И те ми отвръщаха със същото.

Дали са се опитвали да ме излъжат? О, да! Дали понякога съм си затваряла очите, че съм ги хванала? Случвало се е.

Смятам, че ако продължаваш да вярваш в някого, той ще се почувства длъжен рано или късно да оправдае доверието ти. Не важи за всички хора, разбира се. Вероятно просто съм попаднала на добри деца, на които също благодаря.

Нямаме нужда от фронтове и нови битки на полето на образованието. Нещата не зависят само от учебната програма и поредния министър. Зависят от нас, възрастните. Малко повече старание от страна на учителите да направят часовете интересни и смислени. Въпреки напрежението, негативизма и неголемите заплати.

Малко повече доверие към училището и контрол от страна на родителите. И магията може да се случи – попитайте многото ученици, които помнят с обич своите учители. Затова си дайте шанс взаимно – на никого не му е лесно в днешния свят на объркани ценности.

Учителството е усилие, което изисква емоционална сила и енергия, от които добрите учители лишават своите близки, половинки и дори собствените си деца понякога. Защото те не са неизчерпаеми. През годините разбрах, че да съм добър учител ми коства твърде много и не искам да плащам тази цена. Въпреки цялата красота и благородство на това да работиш с деца.

Бих ли работила пак като учител? Не. Липсва ли ми? Всеки ден. Особено днес.

Ставайки учител, съм поела отговорност. Ако не съм склонна да дам 100% от себе си в класната стая, трябва да отстъпя някой друг да го направи. И да го уважавам заради това. А такива хора съществуват. Затова, родители, ви пожелавам да срещнете и разпознаете точно онези учители, които са съгласни да плащат цената. Те заслужават всички цветя, които децата ви ще им подарят днес.

На добър час!