Вяра Иванова
Октомври е тежест, мрак и кафе. Октомври е дълъг, мъглив, ухае на печена тиква с орехи и мед. Октомври е носталгия, избледнял рисунък от една отдавна отминала ера.
Октомври е приятна тишина, октомври е като онази любов, която никога не успя да ти се случи. Но октомври винаги ти се случва, идва веднъж годишно – хладен, лепкав, набеден за есен...
Защото душата на човек не може да понесе повече от един октомври. Виж, още един април би бил чудесен, а защо не и август, дори септември, но не и октомври. Той трябва да бъде неповторим. Трябва да бъде точно толкова поетичен, нарцистичен, вдъхновяващ.
Октомври ми носи тъга, затваря ме в черупката на вечните въпроси. „Ами какво, ако...?”, “Как да?”, “Какво щеше да се случи, ако?” Ако, ако, ако... Октомври ме кара да се чудя, да бъда несигурна, да бъда по-мъничка.
Октомври е като стар приятел, който не си виждал отдавна. Копнееш да му кажеш толкова неща, да го докоснеш, да надникнеш в очите му и когато това най-сетне стане реалност ти виждаш... очите са същите, но начинът по който гледат към теб се е променил толкова много... И от това боли.
От октомври боли. Боли от неизживяното, което е можело да се случи някога, боли от фактът, че не си срещнал толкова много хора, които е трябвало да срещнеш, боли заради самата болка, защото тя е част от теб и част от октомври.
Навън е мрачно, времето в душата ми още повече. Вятърът духа безмилостно и разпилява мислите ми на хиляди парчета. Ще преживеем ли и този октомври? Отговорът винаги е “Да”. Защото есента винаги си тръгва, както от живота ни, така и от душата ни.
А до тогава не ни остава нищо друго освен да се приютим в топлината на собствената ни надежда и да изчакаме бурите на тъгата да преминат. Защото в крайна сметка октомври е само един и ни е нужен, за да се преродим.
Прочетете още:
- Септември е време за обичане
- Любовта решава да умре
- Понякога всичко, от което се нуждаем, е малко самота
