Вяра Иванова
“Облечи се топло, хората навън са толкова студени”, помня как ти го казах веднъж, а ти се засмя, защото смяташе, че топлото ти сърце може да понесе много. Беше малко наивно момиче, което преследваше светлината и търсеше доброта в очите на всеки случаен минувач. Палеше клечка след клечка от пламъка на душата си, в опит да стоплиш всички наоколо, но не осъзнаваше, че една клечка не може да стопи леда, който сковава онези, загубили човещината в себе си.
Ах, ти мило момиче, ти си още някъде там, вътре, приседнала си тихичко в някое ъгълче на сърцето ми и си играеш с пламъка, който гори в мен. Сега си ми нужна повече от всякога, мое момиче. Защото започвам да те губя, започвам да губя себе, започвам да забравям важните неща. Сигурно това означава да пораснеш…
Забравям, че освен ръцете ми, и душата ми трябва да е топла и това ме плаши. Не искам да се превръщам във всички онези ледени хора, които се интересуват само от вещи, работа и сметки.
Искам да ми припомниш как отново да дишам дълбоко, как да усещам вкуса на храната, която ям, как да се наспивам, без да се будя и да се чудя какво още трябва да свърша. Припомни ми как да се смея, докато стомахът не ме заболи и от очите ми не потекат сълзи. Припомни ми за какво си заслужава да се ядосвам истински и кое заслужава просто да му тегля една майна.
Припомни ми как да бъда жива, защото така или иначе ще умра някой ден.
Защото магията на живота, е да повярваш в себе си. Ако можеш да направиш това, можеш да постигнеш и всичко останало. Не бива да забравяш, че щастието е осъзнат избор, а не чувство, което идва по задължение.
Запомни, че хората навън са наистина студени, но няма да срещаш само такива. Някъде там има и хора като теб, хора, уютни и топли като любимия ти пуловер. Хора, които са успокояващи като чаша чай, хора, готови да те стоплят със собствените си клечки кибрит. За тези хора си заслужава да запазиш пламъка в себе си.
Винаги се обличай топло, когато излизаш навън, но не се страхувай да пристъпиш прага. Птицата е в най-голяма безопасност, когато е заключена в клетка, но тя не живее, не лети. А ти имаш прекрасни крила, които отчаяно искат да усетят полъха на вятъра. Не позволявай да те спрат.
“Но какво ще стане, ако падна?”, ще прошепнеш несигурно. “Тогава ще има някой, който ще те чака отдолу, за да те хване”, ще ти отвърна аз. Това е правилният вид безопасност. Това е топлината, която ти е нужна.
Прочетете още:
- За хората, уютни като любимия пуловер и чаша топъл чай
- Моля те, бъди последната ми любов...
- Любовта е съвършено проста и просто съвършена!
- Понякога всичко, от което се нуждаем, е малко самота
