Не знам от къде точно е дошъл този израз, но съм го чувала още в детството си.
Обикновено в случаи, когато искаш да извъртиш някакъв номер или на теб са ти врътнали, но не точно както е редно. С подигравателен нюанс е винаги. Обаче някои го приемат като възторгване към умението да обръщат ситуацията в своя полза.
Доколкото не съм китайка и познавам лично само един китаец, искам да ви кажа, че етимологията на израза няма нищо общо с Китай. Чисто български си е, без претенции за научно проучване.
Обикновено (повтарям) номерата на китайката винаги са любовни. И с греховен (по библейскому) оттенък. Айде сега да се изперчи някоя, че никога, ама никога, не е поглеждала „чужд” мъж с влюбени очи!
Колкото и да са големи и с цвят на море моите, в тях, вече съм ви казвала неведнъж, не плуват корабчета. Едно е да го гледаш пожелателно, второ и трето е да му го покажеш с жест или да му го намекнеш с дума, а седемдесет и осмо е между вас да пламне умопомрачителна любов.
Любов, не просто няколко откраднати нощи. Знам, че ще се намерят дами, притворно възроптаващи и осъдително коментиращи такова безнравствие.
И първи ще хвърлят камък тези, дето са мачкали чужди чаршафи. Скандално пиша, нали? Ами огледайте се. Няма как да не знаете за такива греховни деяния. Не от филмите и книгите - от съседите, колегите, мъжете си. Респективно жените си, но сега съм откъм женската страна. Кой, къде, как и защо е стъпил на килимчето, няма значение, стъпил е. Жив и здрав, да се оправя.
Случи ми се обаче веднъж да стана неволен свидетел на нещо, за което не претендирам, че съм открила топлата вода. Пред очите ми една жена се влюби в един мъж. И този филм сме го гледали. Е, тя не беше Анук Еме, той пък беше минал покрай Жан-Луи Третинян на около 12 парсека, ама любов, бе. Тя всъщност се влюби в картините му, после реши, че е в него. Щото какво е художникът, ако не платната, върху които нанася мазките на душата си. Той се оставяше да бъде обожаван, срещи, разходки по тъмни квартални улички, чаши евтино вино в забутани кафенета, подарени акварели, с които я обезсмъртяваше, абе… любов, та знае ли се. Жената, по стечение на обстоятелствата, на висок пост в министерство. Тя свободна, той – ама да, бе, женен.
След няма и половин година, ти да видиш, се оказа, че нежният художник се е влюбил във възможността любимата да му урежда изложби в страната и в чужбина плюс съответни откупки. Но тъй като тези екстри липсваха, и любовта му я хвана липсата. Нещо непознато? Няма. ОК. Щото нататък става още по-интересно. Сърдечните терзания на дамата, граничещи с тези на патица по пекински, не ни интересуват. Имаме си достатъчно свои. Нашият герой по най-бързия начин, подобно свинско в сладко-кисел сос цопна в обятията на богата наследница, която му осигуряваше охолно и безгрижно битуване в наетото от нея ателие, изпълняващо и ролята на любовно гнездо. Тяхна си работа.
Но обезпечената отвсякъде фаворитка нямаше ресурс да осъществи лелеяната му мечта – славата. На човек като му върви, обаче, и Господ му помага – появи се негова сравнително млада, но грозновата колежка, дето – о, чудо! – имаше връзки в чужбина. Е, това вече е любов като в приказките, нали? Нашият беден (духовно) и гениален (според собственото му мнение) художник, превзе света! От Гюргево до Тесалоники всичко беше в краката му. Брависимо и да живей! И сега идва същинската част, с която издалеко започнах.
Главна героиня в тази история е съпругата на второстепенния ни всъщност герой. Гениално владееше собствен патентован номер на китайката тази жена! Последователно се сближаваше с всяка следваща от съперниците си и успяваше да ги превърне в свои първи приятелки. Ма това съвместни посещения на концерти и вернисажи, подаръчета и възторзи, комплименти и споделяне на рецепти за мусака и царска туршия, висш пилотаж, който може да осъществи само жена, чиято цел в живота е като в стихотворението на Недялко Йорданов: „Той е мъжът на моя живот, аз ще му сложа цветята в ковчега!”
Не за първи път се сблъсквам с тази философия. Моя позната, чийто съпруг особено си падаше по студентки от НАТФИЗ, веднъж почти ми изкрещя: „АЗ му нося фамилията!” Е, и какво като му я носиш? На рогата си ли я окачваш, докато ходиш по „Раковска”, а зад гърба ти се подбутват и подхилкват? Е, тя поне не се сприятелява и още не си е сложила брачното свидетелство в рамка над семейното ложе. Не упреквам, не съдя, не ме интересува. Кой както иска.
Животът е шарен, а любовта нанася на платното му най-ярките краски. Крещящо ярки. Да превърнеш съперницата си в приятелка е сигурно по-полезно, отколкото да пееш томително-заканително за „две свещи бели със две кордели и бяло платно за покров”. Пък и сигурно си е друго пред теб да възкликват: „О, ВИЕ сте съпругата! Моите почитания!” А първите ти „приятелки” да хихикат съжалително и след поредната нощ със законния ти, да ти провождат много лесна и евтина рецепта за домашна лютеница. С която да закусваш в мъгливите самотни утрини, навлякла избелялото китайско кимоно, купено от Илиянци, в компанията на женски портрети в панелната семейна кухня, съвместяваща ателие. И да ги бършеш от прахта с мисълта, че само ти и никоя друга, ама никоя друга, няма да му сложи цветята в ковчега. Оптимистично е, няма що!
Та някой да попита защо днешните мъже били не като вчерашните? Докато чакате мъжа си, а телефонът на най-новата ви приятелка дава непрекъснато заето или е извън обхват, хвърлете един поглед в огледалото. И продължавайте да си навивате на пръста, че очите ви са се насълзили от лютивия сечуански сос.