Нормалната вторник сутрин, нормалното кафе, нормалното сънливо изражение, нормалното закъснение и разбира се следователно, упоритото пренебрегване на часовника от моя страна.
Дори и в най-забързания ден не мога да се откажа от удоволствието да отворя Фейсбук страницата си, да проверя дали някой случайно не се е сетил за мен и да разгледам новините си, подсмихвайки се на обичайните статуси тип „разбито сърце“ и „кифлата в мен“, които често истински ме развеселяват.
Допих последната си глътка кафе и цъкнах да затворя браузъра, но ръката ми се отмести в последния момент и вместо това, преместих страницата надолу. Пред очите ми изникна статус, който привлече вниманието ми.
„Нищо не убива така, както убива мисълта“.
Нямаше много харесвания, но тези, които имаше бяха абсолютно заслужени. Натиснах „Like“ и затворих лаптопа си, като мъдрата мисъл остана в ума ми през целия ден.
През този ден разбрах кое е малкото, което ни дели от щастието. И това е именно мисълта.
Усетих колко филмирани сме, ние, клетите човешки създания. В прозрението си спрях за секунда и се огледах около себе си – навалица, всеки със собствените си проблеми и драми, оплакващ се от досадното си ежедневие, от ревнивия си партньор, от отвратителния си шеф. Мацки, решили, че ако си купят същото червило, което и Бионсе носи, ще излъчват нейния чар и сексапил, но вместо това резултатът често бива потресаващ. Момчета, крачещи с гордостта на „големи мъже“, защото снощи са се забили с поредната пияна уличница в поредната евтина дискотека.
Изказванията тип „Мисля, че той си пада по друга вече.“; „И можеш ли да повярваш, само ми сийна?“; „Пак се скарахме заради тъпото му отношение.“; “Тя се държи ненормално, брат, няква луда май се оказа.”
Всеки от нас, убеден, че светът се върти около него мисли и премисля проблемите си и търси решението им, като в същото време колкото повече го прави, толкова повече се отдалечава от истината – а тя е именно, че се тормози излишно. Просто сме склонни пропускаме, че когато малко нещо, когато бива превръщано в огромен казус, който трябва да бъде разнищен до съставните му части, всъщност губи прякото си значение. Пропускаме и, че нищо не е такова реално, каквото си го представяме. Пропускаме, че всеки вижда нещата през неговата собствена призма и никой никога не може да каже със сигурност каква е реалността, защото за всеки един от нас, тя е различна. И дори и да се опитаме да живеем в нечий чужд свят, никога няма да можем да преминем границата между нашия и чуждия.
А когато се вглъбяваме все повече и повече в нашия собствен (което много по-често правим) и си губим времето да обясняваме на всички как стоят нещата за нас и защо те са така и отказваме да бъдем широкоскроени, всъщност губим връзката си не само с реалността, но и със самите хора, чиято глава надуваме.
В този ред на размисли, защо се тормозим?
Светът е такъв, какъвто го възприемаме. Какъвто изберем да го възприемем. Колкото и да се опитваме да сме реалисти и обективни, никой никога не е обективен – всички винаги ще сме субективни, дори и на едно подсъзнателно ниво. Реализъм не съществува, защото реалността е такава, каквато изберем да възприемем.
„Нищо не убива така, както мисълта“ – ние избираме да се самоубиваме ежедневно. Ние избираме да вярваме, че сме изяли едно парче торта е лошо и ще ни навреди. Ние избираме да вярваме, че да кажем това, което мислим и застанем зад него, когато е в ущърб на другия е лошо и ще ни довлече проблеми. Ние избираме да се саботираме, когато действаме по строго определени правила.
А ние можем само да предполагаме, защото не можем да се водим от опита на другите. Не можем да правим нещо, само защото то се отразява добре на някой друг и следователно и на нас ще ни се отрази добре и обратното – ако се отразява лошо на някой друг и да смятаме, че и на нас трябва да ни се отрази лошо. Все едно да дадеш на човек, алергичен към лактоза млечен продукт, защото виж ти – той е полезен и на мен ми помогна много.
Реалност не съществува – нашата собствена реалност съществува. Трябва сами да тестваме какво ни се отразява добре и какво не. Трябва да спрем да се вглъбяваме в неща, на които така и така не знаем отговора. И не можем да го научим със сигурност – какъв е смисълът да търсим този отговор? Какъв е смисълът да обръщаме толкова внимание на временни неща в живота ни? Какъв е смисълът да се измъчваме с това дали еди-кой си ни харесва и дали приятелят ни ще ни изостави?
„Щом вали, защо трябва да питаме защо вали? Така и така ще продължава да вали.“ – Друг Фейсбук статус, който преобърна живота ми и за който се сетих, след като допих кафето си и затворих лаптопа.
Автор: Ивона Енчева
Прочетете още от рубриката Из Edna@:
Не, честно, не искаш жена като мен...
Остави го да ти покаже как се прави левият завой на борда...
Беше спрял да прави любов с нея
Любов, ти си една голяма глупачка
Да бъдеш бременна или твоята нова професия
Мъжете били от Марс. А жените?
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
