Тереза Рут Хауърд е преподавател по класически балет в едни от най-известните и престижни училища в САЩ, сред които "The Ailey School" и балетното училище "Joffrey" в Ню Йорк. Но като казваме "балет", нямаме предвид онова, с което всички сме свикнали. Тереза преподава стил "Баланчин" и една малко по-различна неокласика в балета, която е непозната не само на голяма част от българската публика, но на този етап не се изучава у нас.

Тереза Рут Хауърд за пореден път бе и гост-преподавател на ежегодната пролетна танцова работилница "Dance iT!", провела се преди броени дни в София, а сега ви приканваме в личния свят на тази успяла жена.

"Кои сме ние?" е сложен въпрос, съдържащ много елементи: нашите тела, умове, мисли, чувства, думи, постъпки, вярвания и други. Възприятието, което светът има за нас, често не включва това, което е невидимо за окото. Искаме да повярваме, че никога не бихме били толкова повърхностни, че да оценяваме останалите спрямо това какви дрехи носят, каква кола карат или къде живеят.

Както казах – иска ни се да вярваме в това, но всички много добре знаем, че не е така, нали? Ние като общество (американците) или раса (хората) искаме да вярваме, че сме по-добри от това, което сме.

Реално истината е такава, че ние не сме само нашите тела и дълбоко, дълбоко в сърцата си знаем това, но отчаяно се нуждаем от "лопата", с която да изровим тази истина. Това е сложно уравнение, основаващо се на различни нива на възприятие, всяко от които е вярно. Защото възприятието зависи от гледната точка – тя го утвърждава като истина. Има разлика между начина, по който ние гледаме на себе си - вътрешно и външно и начина, по който тези, които не ни познават добре, ни възприемат.

Това отново е относителна истина, която зависи от техните наблюдения и взаимоотношения с нас. И накрая – съществуват и перспективите на хората, които ни познават наистина добре. Интимното познанство често щрихова и оцветява възприятието по различен начин. Известно време след запознанството ни с някого, нашите качества започват да действат като коректор на това, което би могло да се разглежда като физически недостатък.

Постепенно неща, които може би са се откроявали в началото – акне, шкембе, накуцване, лоша поза и лоши зъби, започват да остават на заден план. След като се опознаем с някого, трудно забелязваме вече подобни неща. Започваме да възприемаме човека спрямо начина, по който се държи с нас, това как ни кара да се чувстваме, как постъпва и действа.

Пиша думите "Ние не сме нашите тела", знаейки добре твърдата истина, че да, ние все още биваме съдени и съдим за другите по този начин. Може би това е част от пътуването на човешкия дух, пътеката, по която трябва да поемем, за да разберем кое е истински важното и ценно. Може би трябва да изработваме нещата с телата си, за да можем да стигнем до истината за себе си.

Какво прави човека такъв, какъвто е, трябва обаче да бъде дефинирано, като със сигурност то не се ограничава само до кокали, мускули или мазнини. Ние сме много повече от просто нашите тела. Същността на битието на човека все още е необяснима. Истината е заложена в енигмата на човешкия дух, който е неосезаем; това е чудо, което нито може да бъде държано в ръце, нито покрито с дизайнерски дрехи. Не може да бъде овладяно, може само да бъде преживяно; единственото нещо, което можем да направим, е да го търсим в другите и в себе си, започвайки да приемаме и ценим красотата, която стои пред нас, под всякаква форма.