Илиaна Смилянова
От всички беди най-голямата е да нямаш мяра. Лао Дзъ
Да оползотвориш времето си и да си свършиш работата е ценно умение и наистина важна цел. Но днес сме създали и робуваме на култ към заетостта. Към това да си в непрекъснато движение, да не спираш да мислиш, да говориш, да работиш, да пазаруваш, да изхвърляш, да се храниш, да (се) чистиш, да обсъждаш, да осъждаш.
Да (си) нямаш работа е синоним на провал, да не правиш нищо – на мързел и безотговорност, да не пазаруваш (особено най-модерното) – на неуспех и изостаналост, да не изказваш мнение – на неосведоменост и задръстеност.
Поздравяваме се с въпроса: Какво правиш? Обвинително и подозрително питаме: Ти нямаш ли си работа? Какво се мотаеш? Какво още чакаш? Още ли не си...
Или с прикрита гордост съобщаваме: Бързам, нямам време! Как ще ми стигне времето! Нямам време да се обърна! Ако знаеш само колко съм зает!...
Бързаме, а все повече закъсняваме. Препускайки, забравяме да присъстваме. Придобивайки, не успяваме да се насладим. Пристигайки, пропускаме да си починем. Забравяме да съпреживяваме, да споделяме. Да се задълбочаваме.
Да чакаме и да се наслаждаваме на празнотата. Търсейки ненаситно информация отвън, забравяме за въпросите и отговорите вътре в нас. Ставаме все по-ексцентрични, затъваме в подробности и се отдалечаваме от центъра.
Устремени към това да имаме, всъщност жадуваме все повече да нямаме – проблеми, тревоги, страхове, болести... Жадуваме все повече за спокойствие, мир и удовлетвореност. Но не в бъдеще, не от това, което ни предстои. А от това, което вече имаме.
Не от онова, което някога ще бъдем, а от това, което вече сме. И то без да гледаме на това като на самонадеяност и самодоволство.
Нужен ни е ежедневен покой, за да намираме сили с желание да продължаваме напред. Нужни са ни празно място и свободно време – за да разпознаваме какво наистина искаме. И да сътворяваме мечтите си. Ние – а не някой друг вместо нас.
Нужно ни е да не преяждаме – за да усещаме за какво сме гладни. И търпение – за да успяваме да се нахраним не с количество, а с качество. И не с много, а с достатъчно.
Защото няма значение колко имаме. Важното е дали ни стига.
