„На дансига изглеждаше млада, но когато изтрезнях, осъзнах и останалите 25 години, които беше прибрала в чантата си...“
Това изречение си става за начало на книга отвсякъде, Бегбеде би го харесал.
И той, милият, още купонясва с ентусиазма на младеж – ентусиазъм, който никога няма да се повтори. Защото в живота нищо не се повтаря. Животът е майката си трака!
Напук на всичко очаквано, с годините хаосът привлича. Там скуката се самоубива. И то разбираемо.
Колкото и странно да звучи, маниерите в общуването ни с другите остават на заден план, защото времето обикновено опреваргава глупостта да се оставяш на условностите, които (уж) самият живот налага.
Животът се живее тук и сега и всяка секунда от него е по-безценна от цялото злато на света.
Брадата ми отдавна побеля, но очите ми са същите. Днес в тях пламъчето на радостта проблясва, когато наистина има повод за радост. Правя това, което харесвам. Казвам онова, което не желая повече да пестя.
Всеки заслужава нашето отношение. Ни повече, ни по-малко. Аз не мога да бъда нечие червило, изпаднало на дъното в случайна дамска чанта.
Минавам покрай огледалото, хвърлям бегъл поглед на отражението в него и се хиля като седмокласник, счупил прозореца на съседа с недодяланата си прашка. Важно е да харесваме себе си, а с времето това, повярвайте ми, става все по-лесно. Колкото по-малко компромиси правиш, толкова по-захилен ще бъдеш.
Другите не са мерило нито за самочувствието ни, нито за намеренията, които предстои да осъществим.
Действията не са задължителни. Преди двайсет и пет години ентусиазмът ме правеше невъздържан и избухлив. Сега дъждът идва, ако ураганът е неизбежен. В останалото време пиша за дъжда и фантазията подрежда хаотичните ми мисли върху лист, който отива в чекмеджето, за да изчака своя момент и да се усмихне света. Като отражение в огледало.
Самотата не съществува. Но и това разбираме с годините. Няма нищо по-уморително от компания, която можеш да избегнеш. Няма нищо по-непростимо от загубата на часове и дни, ако си могъл да се отдадеш на самодостатъчност, каквато придобиваме с опита. Опитът ни прави това, което сме. Разбира се, след като сме взели предвид всички грешки на нетърпеливото си минало.
Като млади бързаме да остареем, а когато достигнем средата на живота си, осъзнаваме че единствената важна скорост е тази на светлината. И започваме да ценим гравитацията повече.
„На дансига изглеждаше млада, но когато изтрезнях, осъзнах и останалите 25 години, които беше прибрала в чантата си...“
Затова си сипвам още едно.
