Знаете ли кое му е хубаво на вдъхновението?
Кара те да излезеш от рамките на собствените си ограничения и представи. Тебеширеният кръг на Брехт престава да бъде място, което ти дава измамната сигурност в свят, изпълен със суеверия.
Твоят дом е твоята крепост, но именно в него можеш да се рееш на воля. Душата избира състоянието на левитация и вдъхновението те изпраща там, където ангелите оживено разговарят помежду си, а твоята компания също е очаквана.
Един вид рай, в който си много повече себе си, надскочил задръжки, тъга и страхове.
Без хората това няма как да се случи. Винаги съм казвал, че повечето от тях на пръв поглед изглеждат зли и завистливи, макар по презумпция се раждаме невинни и добри.
С времето невинността се смалява.
Отлиствайки дните от календара на живота, проблемите неусетно стават повече. С тях растат и нашите отговорности. Нямаме вина за това. Светът е егоистично място, в който останалите представители на човешкия вид винаги ще имат значение.
Не трябва да се предаваме на отчаянието. От опит знам, че всяка болка отминава, а поводите за тревога на следващия ден изглеждат направо несъществени. Стресът убива бавно, но сигурно. Злобата и завистта са катализатори за (не)радостта, която превръща живота ни в най-обикновено съществуване.
Вдъхновението е много повече от вдишване и издишване, от препълнена трапеза и гарантирания секс след преяждането вечер. Нашият вид е обречен без красотата на добрите намерения и стремежа да реализираме мечтите си.
Не онези недостижими мечти от детство, а осъзнатите мечти на порасналото дете с възможности, които само чакат да бъдат впрегнати за постигане на крайната цел.
Вдъхновението е доброта. Вдъхновението е сила.
Лошотията лесно може да бъде заключена в килера на недоволството. Да осъзнаем, че детето в нас не умира, е начин да се доближим до ангелите, които се усмихват, докато разговарят помежду си, пушейки по цигара. Понякога само една цигара време ни дели от възторга към самите нас.
Животът без вдъхновение е виенско колело, което не спира да се върти. Тогава удоволствието изчезва, става ти лошо, иде ти да повърнеш от високо върху раменете на света. Безтегловността побърква. За да усетим насладата, трябва да поглеждаме нагоре.
Затворените очи ни карат да видим повече – отвъд звездите, отвъд галактиките, до първата искра на мирозданието, без която нямаше да познаем красотата в нейните най-прости проявления. Невинност, която винаги ще оцелява – въпреки всичко.
