Този материал трябваше да бъде друг. Трябваше да се казва „Килограми на щастието“ и трябваше да напомня, че да си пухкава и с няколко килограма отгоре не е проблем.

Че понякога просто не ни е писано да сме слаби – било то заради ген или метаболизъм. Че макар да не ни е отредено да се напъхаме в заветния S размер, да носим килограмите си с достойнство, е щастие, извоювано с много воля и работа на мисълта.

>>> За още интересни статии - изтеглете мобилното приложение на Edna ТУК >>>

Този материал трябваше да ни припомни, че една от най-красивите жени Моника Белучи казва „Никога няма да бъда слаба“. Че жената с едно от най-сексапилните дупета Дженифър Лопес носи тесни дънки, без въобще да й пука. Този материал трябваше да заклейми обвинението, с което всяка жена поне веднъж в живота си се е самобичувала, а именно – дебела съм.

Този материал трябваше да звучи другояче... докато не прозвуча гласът на Биг Брадър: „Не, Жана, ти си дебела“.

Няма да пиша за това предаване. Нито ще съдя Жана Бергендорф за живота й или за храната, която е изяла в Къщата. След това, което чух и видях обаче, няма как да не осъзная колко глупава и наивна съм да мисля, че ще дойде ден, в който ще виждаме отвъд размера на задниците си.

„Не, Жана, ти си дебела“ е не само гласът на Биг Брадър. Това е гласът на нечий съпруг или приятел, гласът на нечия колежка или съседка, гласът на хората, които те заглеждат по улиците и си шушукат за теб в метрото. Това е гласът на жестокото и изтъкано от предразсъдъци общество, което никога няма да се промени. Това понякога е и твоят собствен глас, раздиран от безкрайните комплекси за своето тяло.

Защо винаги казваме „Ти си дебела“? Защо веднъж не казахме „Ти си емоционално нестабилна. Ти преминаваш през тежък период. Ти си под непоносим стрес. Ти се нуждаеш от помощ“. Не ги казваме, защото изискват мисъл, емпатия, милосърдие. Изискват любов към човека. Любов, която все по-трудно намираме вътре в себе си.

Защото е по-лесно да раздаваме присъди, да лепим етикети и да се задоволяваме с мисълта, че има и по-зле от нас.

Защото нашият задник не е нито по-слаб, нито по-хубав, но поне му е топло и безопасно на дивана, на който щастливо и самодоволно лежи. Защото е по-лесно да дамгосаме жената като дебела, отколкото да видим колко слаба и ранима е всъщност тя. 

Затова младите момичета се гледат в огледалото и си повтарят, че са дебели. Тъпчат се с храна и след това я повръщат.

Притесняват се от тялото си и ходят с наведена глава.

Затова пишем статийки за новите XXL модели и наивно се самозалъгваме, че нещо се е променило.

Не, нищо не се е променило. Просто от време на време се появяват изключения, които единствено и само затвърждават правилото.

Не, Жана, ти не си дебела. Обществото ни е тесногръдо. Тесногръдо и жестоко.