Как измерваме стойността си? Приемаме, че сме достойни толкова, колкото сме силни, а силата е трудно за определяне понятие. Бъркаме го с борбеност, упорство, непоклатимост, инат. Но то има един съвсем друг нюанс – този на отказа от излишно драматизиране, на избора да не поставяме себе си в ситуации, в които животът сам е преценил, че няма нужда да ни поставя.
Гордеем се с това, което сме преживели сякаш всички сме автори и търсим материал за следващия си роман. А защо ли? По този начин все пак бихме се издигнали в очите на онези около нас, бихме блеснали и получили признание включително и от себе си. Но загубата ни си остава само за нас, и за разлика от другото - тя ще бъде истинска.
В стискането на зъби, в неизказаните думи, в примирението, в постоянното хвърляне в огъня или в блъскането с всичка сила срещу поредната стена се крие отрова. Тя неусетно, но сигурно се разтваря вътре в нас и ни изяжда.
А когато тялото ни започне да говори, заглушаваме думите му с мисълта, че случващото се е неизбежно, че просто такъв е животът. Но нека си признаем – всъщност такъв е не той, а ние. Защото винаги сме имали възможността – да плуваме заедно с водата.
Може би не си струва да самосъздаваме опит, който не е добре дошъл за нас. Може би не сме толкова всезнаещи за колкото се мислим. Онези, които наричаме силни, са станали такива, не защото са вървели безстрашно и стремглаво напред. В един подходящ за тях и неслучаен момент обстоятелствата в живота им са се обединили с тихо пламтящата им вътрешна сила и знания.
И така им се е случило онова, което ние искаме да обвием в лъскави приказки, за да създадем историята си – такава, каквато ще ни накара да изглеждаме по-важни, защото ние все още не знаем, че сме.
Не ставаме по-малко достойни, казвайки не, оставайки различни и дори неразбрани, предпочитайки на моменти пасивността, защото силата не е част единствено от действието. Човек би следвало да си пази гърба, да мисли повече за здравето си, за спокойствието и радостта си, да разсъждава над мислите, присъдени в собствената му глава.
Но ние възприемаме света чрез очите на някого другиго. Някой, който има също толкова голяма нужда от одобрение, някой, вкопчил поглед единствено в недостатъци.
Така ли искаме да гледаме на себе си? Това ли е мерилото ни за успех?
Създадени сме по-скоро, за да създаваме, да разбираме, научаваме и осъзнаваме, че случващото ни се не е проява на омраза от живота към нас, не е пореден удар, а просто урок, целящ да ни освободи от всички потискащи ни лъжи.
Вижте, преди да се хвърлите в следващата борба, просто помислете за това - от много, много далеч ние сме единствено нежна частичка живот. Можем да си позволим поне малко повече да греем и да се наслаждаваме на онова, на което животът е решил да ни подлага.
Автор: Маркрит Чилингирян/ Airletters
