Тереза Рут Хауърд е преподавател по класически балет в едни от най-известните и престижни училища в САЩ, сред които "The Ailey School" и балетното училище "Joffrey" в Ню Йорк. Но като казваме "балет", нямаме предвид онова, с което всички сме свикнали. Тереза преподава стил "Баланчин" и една малко по-различна неокласика в балета, която е непозната не само на голяма част от българската публика, но на този етап не се изучава у нас.

Тереза Рут Хауърд за пореден път бе и гост-преподавател на ежегодната пролетна танцова работилница "Dance iT!", провела се преди броени дни в София, а сега ви разкриваме нейната гледна точка относно понятието загуба.

Когато пиша, изпитвам същото чувство, което се усеща при утешаването на малко дете, окаяно заради някаква несправедливост в новия си живот. Бършете сълзите му и се опитвате да го уверите, че нещата ще се оправят, че децата не винаги ще бъдат лоши с него, че парещото ужилване на острите думи ще намалее, че то е красиво отвътре и отвън и че веднъж щом хората разберат това, те ще го оценят и тогава вече всичко ще бъде наред.

Когато обаче започнете своя монолог, в усилията си да утешите детето, откривате, че докато говорите, една тегавина се заформя в гърдите ви, тъй като знаете, че не може да давате такива обещания. Още повече, че знаете, че това, което говорите, трябва да е истина, но не е съвсем така.

Въпреки че не изричате лъжа, все пак сте наясно, че не казвате цялата истина. Постепенно захранвате детето все повече с надеждата, че когато стане на вашата възраст, всички тези неща ще бъдат истина и че това са последните сълзи от този вид, които то е изплакало. Но вие знаете, че не са.

С комерсиализацията на тялото и промотирането на определен начин на живот става все по-трудно да намериш тихо място, на което да може да се концентрираш и да си спомниш кой си в действителност – като опозиция на този, който те кара да бъдеш най-различни други неща. Подобно на непрекъснатата пропагандна продукция на Оруел "1984", това какви трябва да бъдем бива набивано в главите ни постоянно.

Всички ние вече започнахме да чувстваме ефекта от консуматорския модел, който ни кара да вярваме, че единствено и само нашите тела определят същността ни. Започнахме да вярваме, че сме наследствено счупени и повредени и че само даден продукт може да ни направи по-добри, пълноценни, красиви, обичани и това ще бъде така, докато нещо не се случи с него.

Поговорката "Никога не се оценява нещо, докато не бъде изгубено" е толкова защитавана, най-вече защото е всеизвестна истина и що се отнася до тялото, може да бъде илюстрирана по много начини: остаряване, травма, заболяване. Поради много причини, винаги съм се борила с примиряването с моя вид и форми. Аз съм висока, мускулеста чернокожа жена, която не се вписва никъде в парадигмите на формата.

Единственото нещо, което имах, беше гъвкавостта – оказах се гъвкава. С минаването на годините обаче тялото ми начисли много мили в скокове в студиото и на сцената и гъвкавостта ми намаля. Ако през младостта си никога не съм знаела какво значи трудно, сега знам. Движи се, продължавай да правиш нещо или бъди готов да загубиш – това е моята реалност. Това е, на което бих искала да науча и другите.