Някога, когато сядали на маса, хората първо отправяли благодарност към Бог, че им е изпратил храна, че са живи и здрави, че имат нещо на масата. И днес тази благодарност звучи (понякога произнасяна само наум) на нечии трапези.
Някога, когато сядах пред чиния с пържола и пържени картофки, си казвах: “Колко хубавичко!“ Но веднага си спомнях закона за компенсацията (някои го наричат: “Няма безплатен обяд“) и как ме е учила мама: “Бъди по-скромна“. Tова придаваше на гарнитурата възгорчив вкус.
Тогава бях добре платен държавен служител. Е, не чак от върховете, а просто преводач на държавна работа. И пържолата беше за мен едва ли не ежедневие. Обаче законът за компенсацията си е закон и настана ден, когато се наложи да си “платя за безплатния обяд“. Изведнъж езикът, с който превеждах, стана “забранен“ (той и днес не е много на почит, но... законът за компенсацията продължава да е валиден) и от преводач се превърнах в безработна.
Вместо пържола на масата имаше само картофки, няколкото чифта обувки се скъсаха, на мястото на новите рокли в гардероба увиснаха дрешки втора употреба и държавната служба се смени с работа на камериерка в една съседна страна.
Там обаче понаучих още един език, прeпечелих нещичко, но най-ценното, с което се сдобих, беше друго. Там видях една действителност, която у нас тепърва предстоеше, но я видях през очите на човека, благодарение на чийто труд друг един човек си хапва пържола (или дори стриди и черен хайвер).
През очите на един човек, комуто заявяват безпардонно: “Какво като знаеш три езика и си с две висши образования? Щом си станала проста камериерка, значи си никоя“.
И това ценно виждане на нещата днес, когато вече имам собствена фирма за преводи и куп хора, които с труда си допринасят да имам на масата пържола, ми помага да си знам мястото, да бъда “по-скромна“ и да правя така, че същите тези хора никога да не излязат на улицата с протест против моята фирма. Ние с тях не сме "работник и работодател", а колеги, които просто си помагат взаимно всеки да има на масата си пържола. Който както може.
Ето я тази класическа манджа с пържени картофки пред мен. Отрязвам си едно парченце и преди да го хапна, си казвам: “Е, не те ли е срам? Тази вечер някой пенсионер сигурно се колебае дали да изяде цялата кофичка кисело мляко или да си остави и малко за утре.
Тази вечер някой клошар сигурно се чуди откъде да намери още някой изхвърлен кашон, който да си подложи на камъните под моста, защото времето застудя. Но после си отговарям: “Добре де, толкова ли не си заслужила една пържола тази вечер? За да я имаш, не си нито откраднала, нито убила. Не си я изпросила, не си я отнела, изработила си я, нещо повече дори – споделила си я с още някого.
Така че я си я хапни. Само не забравяй закона за компенсацията“...
Автор: Татяна Балова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
