Приемете този текст като молитва, като изпращане на позитивни мисли към Вселената, като молба към съдбата да върне едно дете обратно.

Надеждата в последните 6 дни си има име и то е Сашко. Надеждата в последните 6 дни може да бъде видяна в очите на стотиците полицаи и доброволци, които денонощно не спират да търсят изчезналия Сашко.

“Сякаш се изпари това дете”, коментира със сълзи в очите кмета на Перник Станислав Владимиров. Сърцето на всяка майка в момента се е свило. Настава вечер, мрак, студ и мъгла и мислите политат към едно дете, което е някъде навън, самичко, може би изплашено, гладно, жадно, в отчайваща нужда да се върне вкъщи. А после идва денят и всички се надяваме на новини, просто на някакви новини, на следа, на сламка надежда, за която да се хванем.

Има добри хора в този град, много добри хора. Перник в момента не е свит юмрук, както са го описвали шеговито години наред, Перник е протегната ръка. Ръка, готова да вземе нежно и да приюти едно дете, което не просто ТРЯБВА да бъде намерено. То ЩЕ БЪДЕ намерено! Защото добрината винаги трябва да бъде възнаграждавана. Доброто винаги трябва да възтържествува! Дълбок поклон пред всички, които не се предават!

Не бива да предаваме Сашко, защото той е наше дете. Дете на всички нас, на обществото, което е длъжно да пази и да се грижи за всички малки и невинни души. Защото ние, големите, сме тук, за да направим света по-добро и по-безопасно място за нашите деца. Дължим им го. Дължим им по-хубав, по-спокоен и по-качествен живот от този, който ние сме имали. Ще се провалим като обещество, ако не го направим.

Всички се надяваме тази история да завърши с щастлив край. Молим се за едно дете, за едни родители и за всички нас. Дано надеждата да не угасва. Дано не разочароваме Сашко. И никое друго дете. Никога повече!

Завършвам текста с една трогателна публикация от Facebook на Ани Деянова:

"Търсим Сашко. Всички. Търсим го из горите,  в храсталаците, по улиците, в мазетата.

В Перник кафенетата са пусти. Не са затворени, пусти са.

Хората бродят почти като призраци.  Всеки трети е хванал някаква радиостанция, всеки втори се е омотал в шал, качулка или... нещо си. Всеки търси погледа на другия, непознатия и пита на глас: "Нещо?!" Безмълвно нищо.

Следим публикациите в нета. Ходейки, търсейки.

После се втурваме към стария цирк. Някой  е казал, че Сашко е в района.  Надминават ни тичащи полицаи. Питат. И те питат за стария цирк. Сочим. Не са местни. Хукват.

Нищо! И тук - нищо. Никой! Полицаите тръгват обратно. Плътно след тях подтичват четири момичета. На около осемнадесет. Тихи са. Като непознатото в душите. Като неизвестното.

Двама роми, към четиридесетгодишни, трескаво разкрояват пътя и пелтечат: "Аааа, не, няма го..."

И осъзнавам, че няма роми, българи, различни...

И осъзнавам, че Перник е сърце. Голямо, човешко, нормално сърце. Сърце, което няма нужда от президент, партии, политики, заплати, обвинения. Сърце от човещина. Сърце, което винаги е чакало изгубения си, аутистичен, мъничкия си Апостол Сашко...

Още го търсим..."

Нека всеки, който има информация или е видял детето, да се свърже с полицията в Перник или да съобщи на телефон 112.