По документи тя се казва Радмила Младенова. По душа и талант е Ранополия. Колкото повече я опознаваш, толкова повече нейни имена откриваш. И пак остава неуловима и неназовима. Не мога да кажа каква е нейната професия, няма и нужда. Защото тя може толкова много неща и никак, ама никак не е важно с какво си изкарва хляба. Обича да пътува на стоп, пише забележителни пътеписи, снове между България и Германия, където понастоящем живее, но ѝ е широко около врата, защото ѝ е широко на мирогледа.

Тя е момиче (не бройте годините, те са относителни) на 70-те. И като представител на поколението се опитва да се сглоби с парчетата спомени и мечти, които компютърът и паметта на тялото и душата ѝ пазят. Нейният "рамон" – жанр, който сама е измислила, с поетично нежното име "Бялата ни спалня" наскоро излезе от печат и влезе в сърцата ни, благодарение на неуморната Невена Дишлиева- Кръстева и издателство ICU, неповторимата Нева Мичева – редактор и Зорница-София Попганчева – художествен оформител и модел във фотосесията, съпътстваща рекламната кампания на романа. Дотук с фактологията около книгата.

Тази книга влюбва. Тази книга ме разказва, нищо че е нечий друг автобиографичен роман. Тя ме кара да си спомням и да се откривам. Тя събужда невинната чувствителност на порасналото дете в мен, тя ме прави повече мене си и затова е много специална. За справка с вече прочетени ревюта на книгата – действа и на другите по подобен начин. Докато четеш, ти се иска да пишеш, да пишеш...

Рядко се случва някой да те вкара толкова навътре в собствената си писателска лаборатория. Всъщност, не е точно писателска. Всъщност, не е съвсем и лаборатория. Защото Радмила не е писател, а страстен ловец на красота и нежност, на любов и самота, на надежда и копнеж. Такава честност и откритост, такова разголване и споделеност няма как да не направят на пух и прах всички определения на жанра "роман". Ако авторката беше на поне 80 години, това биха могли да бъдат мемоари. Това е едно огромно ненаписано писмо до липсващия баща, това е пътепис, това е романтична драма, това е... мозайка, калейдоскоп, пъзел, пачуърк, шарена родопска черга, изтъкана от думи.

Познавам Радмила бегло. Но много бих искала да ви я разкажа, да ви влюбя в нея.

Затова ѝ зададох няколко шантави въпроса, породени на принципа на тоталната импровизация и поток на съзнанието. Ето какво се получи:

- Какво си ти - река, море или океан?

Ако ще трябва да приемам формата на водоем, то тогава искам да съм Окото, второто от Седемте рилски езера.

- Кой непознат би поканила на вечеря?

Някой, който си пада по приказки, рецепти и други афродизиаци.

- Автобус или влак, ако трябва да стигнеш до морето?

Нощният експрес.

- Кой мислиш ще прочете твоя "рамон"? Как мислиш, че ще ги промениш?

Всеки, който се интересува не само от лицевата, но и от опаката страна на човека. Нямам за цел да променям хората.

- Кого променя повече книгата - този, който я чете или този, който я пише?

Не знам – читателят и писателят в мен все още спорят по този въпрос.

- Каква музика звучи в твоята книга?

Джаз импровизация.

- Има ли кауза, за която си готова на всичко?

Не.

- Думата на годината за теб?

Думата "силиънс" от Речника на неизвестните тъги. Както се обяснява в този речник, "силиънс" е онази незабележима изключителност, която ни заобикаля в ежедневието – скритите таланти на приятели и колеги, отлитащите соло изпълнения на улични музиканти, зашеметяващата изразителност на анонимни потребители, невидените работи на амбициозни художници – които биха се счели за шедьоври, ако оценката идваше от картела на популярния вкус, който приема, че възхитителността е рядко и ценно качество и по невнимание пренебрегва скритите съкровища, които макар и да не са безупречни, все пак са по някакъв начин съвършени.

- Можеш ли да опишеш себе си в едно изречение?

Не мога да се побера в едно изречение.

- Най-близките на сърцето ти автори-писатели. 

Фокнър, E.Е. Къмингс, Маркес, Джуно Диас, Ромен Гари, Йордан Йовков, Киплинг, Ерих Кестнер.

- Какво има на нощното ти шкафче?

Нямам нощно шкафче, но в момента край леглото ми има купчина с писма и картички от студентските години, чаша с кафе, пет фотоалбума, кутия с шоколадови бонбони и множество книги – едни, писани от приятели ("Апарат" на Васил Георгиев), други – превеждани от приятели ("Императорът на всички болести" в превод на Мария Атанасова), трети – редактирани от приятели ("Органът на мълчанието" под редакцията на Веселин Трандов) и четвърти – нарисувани от приятели ("Writing into the Unknown" с илюстрации на Райчо Станев).

- Най-големият ти грях?

Трудно ми е да степенувам по големина житейските си прегрешения.

- Най-голямото ти постижение?

Усещането за нежност към хората, с които ме среща животът.

Стана ли ви интересно? Признайте си – поне малко? Вземете "Бялата ни спалня", отворете я на произволна страница и се гмурнете. Плуването ще бъде запомнящо се, ще откриете много, много забравени съкровища, но предупреждавам – те са на дъното на океана, не на крайбрежието! Ваш капитан ще бъде милата, вечно млада и нова РадМИЛА МЛАДеНОВА.

А сега ви представям част от "музите", красящи корицата и страниците на книгата "Бялата ни спалня". Насладете им се: