Здравейте!
Днес, в деня на поредния ни национален траур, изпращам новия си материал. Той е посветен на водния ад и безхаберието на нашата държава.
Благодаря ви, че имате куража да давате една прекрасна трибуна точно в най-модерното наше електронно списание с толкова простичкото и същевременно толкова много назоваващо заглавие - Edna! Тъй като и аз считам, че истинската родна жена трябва да бъде, освен всичко друго, и преди всичко българка!
С признателност, Стела
Гледам с ужас и огромна тъга, както всички българи, случващото се в моята България. Да, определено много се изписа и изговори, безспорно за добро, но дали държавата ни ще стане по-адекватна на подобни, станали вече някак толкова безкрайно кармични, родни трагедии?
Нормално ли е в ХХІ век, в страна, която наскоро участва в изборите за европейски парламент, да нямаме каквато и да било държавност или поне минимален усет за това тогава, когато хората губят и малкото, което са имали? Нормално ли е след скандала с безкрайно неадекватната днес спешна помощ, която често идва след близо час или два, просто за да регистрира смъртта, по вина на системата естествено?
Нормално ли е да се изсичат горите, с цел нагла печалба, дори да са в природен резерват, защитена зона, прекрасна градина като тази в Пловдив например, или пък просто от липса на каквато и да било образованост по отношение екологичната или там каквато и друга да била, елементарна поне отговорност относно белите дробове и естествените пазители на природното равновесие? И когато тази винаги пренебрегвана природа ни напомни, че сме прашинка, в сравнение с всемогъщата ѝ сила, да няма кой да чуе нейните многократни предупреждения и тревожни сигнали?
Нормално ли е, питам, като най-обикновен, редови гражданин, който е обществено ангажиран още от студентските, дори от ученическите си години, да има толкова ширеща се безстопанственост и беззаконие по отношение на незаконните постройки?
Нормално ли е в града, който по ирония на съдбата беше определен от властта за "най-добрия за живеене", да няма абсолютно никаква поета управленска отговорност, тогава, когато най-много е нужна тя на обикновения, редовия гражданин? А точно той редовно си плаща всички данъци, чинно и безкрайно търпеливо затяга все повече и повече колана на своето българско лишение, умира – заради калпавата ни и вечно сбъркана система?
Питам - в каква държава всъщност живеем, и докога ще се случва все същият филмов сценарий, но съвсем не по американски, а по безкрайно нашенски, някак зловещо все толкова нескопосано написан? И нали точно във Варна един млад, образован, интелигентен и толкова всеотдайно граждански ангажиран човек показно се самозапали, на прага на живота си, и за да пожертва себе си в името на общността?
Докога също така, питам, ще събираме левчета или стотинки с есемеси или в благотворителни акции за нашите болни деца на България, които често изкупват, но само според западния, а не родния ни национален манталитет, и нашите грехове? Защото ако на Запад различните са едни от нас, то тук винаги са сочени с пръст и принудени да чуват зад гърба си какво ли не... Защото в Европа и в Америка грижата за болните деца, хората изпаднали в нужда, гражданите, пострадали от природни бедствия, останали без дом и само с една риза на гърба си или дори и без нея, е национално отговорна и напълно естествена държавна политика!
И навярно има и други питащи се, като мен, защо Господ допуска изобщо да се случва толкова много страдание, но по-важното е защо това не е грижа на държавата, а на и без това достатъчно бедния и отчаян вече народ. Но всъщност Бог няма вина за нашите мътни държавни калища, за нашата неуредена българска държавност, вече толкова десетилетия наред, в които мина и детството, и обречената ни младост, както и старостта на мнозина наши майки и бащи, баби и дядовци, роднини и съседи, познати и приятели.
Но затова пък магистрали – бол. Турски сериали, в които виждаме как управата и държавата се грижи за поддръжката на гробовете на своите починали, но това тук съвсем не се случва. А най-насъщно човешката тема, за взаимопомощта между хората, ни стопля до дъното на душата пред телевизионните канали и радиа, единствено щом ни връхлети една толкова голяма трагедия! Иначе злословим, завиждаме дори на приятелите си, радваме се не когато другият е добре, а когато е зле, типично по български.
Да, жив е българският дух – отново чрез добротата на хората, чрез стремежа ни към сплотеност и обединение, дори на тази възможно най-висока цена! Но аз мисля, че следващата стъпка на народа трябва да бъде повече от категорична: няма да търпим повече и ще спасим страната си – от потопа, който ни убива вече и в прекия, и в преносния смисъл.
И тук, типично по яворовски (моят любим български поет от нашата златна класика), мога само да попитам, прекръствайки се пред домашната си икона на Богородица и Св. Иван Рилски, закрилникът на България, пред която заставам без лицемерие или от каквато и да било публична показност: "О, спи ли Бог, о, Бог не види ли?". А отговорът, отговорът трябва да бъде най-после намерен!
Автор: Стела Стоянова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
