Обядвахме веднъж, когато дъщеря ми неангажиращо спомена, че с партньора ѝ обмислят „започването“ на семейство:
- Правим проучване! – каза тя полу-шеговито. – Мислиш ли, че е разумно да имам дете?
- Ще промени живота ти. – казах, опитвайки се да запазя тона си неутрален.
- Знам... – отвърна тя. – Край на спането до късно, край на спонтанните ваканции.
Но аз нямах това предвид. Погледнах дъщеря си в опит да реша какво точно да ѝ отговоря. Исках тя да научи онова, което никога няма да ѝ кажат на курсовете за подготовка за раждане.
Исках да ѝ кажа, че физическите рани от бременността и раждането ще се заличат, но майчинството ще ѝ причини такава емоционална, сурова рана, която ще я направи уязвима завинаги.
Мислех си да я предупредя, че повече никога няма да може да прочете новините, без да се запита: „Ами ако това беше МОЕТО дете?“. И как всяка самолетна катастрофа или пожар ще обсебват съзнанието ѝ.
Говорим си за...
Как снимките на деца, които умират от глад, ще я карат да се пита дали има нещо по-лошо от това да гледаш как умира детето ти.
Огледах прецизния ѝ маникюр и стилен костюм, и си помислих как независимо колко изтънчена е тя, майчинството ще я редуцира до примитивното ниво на мечка, която защитава мечето си. Спешността в извиканото „Мамо!“ ще я накара да изпусне яденето върху най-ценните си кристални съдове на секундата, без дори да се замисля.
Трябваше да я предупредя, че майчинството ще я дерайлира професионално, без значение колко години е инвестирала в кариерата си. Може да успее да намери на кого да повери децата си, но все някой ден ще е на път за важна бизнес среща и ще се сети за сладката бебешка миризма. Тогава ще трябва да използва всяка капка лична дисциплина, за да не хукне обратно към къщи и да провери как е бебето ѝ.
Искам дъщеря ми да знае, че ежедневните решения няма да могат да бъдат вземани рутинно. Колкото и да е решителна в офиса, постоянно ще подлага под съмнение решенията си като майка.
Гледайки дъщеря си, искам да я уверя, че в последствие ще свали натрупаните килограми от бременността, но никога няма да се усеща същата.
И че животът ѝ, който изглежда толкова важен в момента, ще има по-малка стойност, след като има дете. Че ще жертва себе си на секундата, за да спаси децата си, но и че ще се надява за по-дълъг живот, не за да постигне целите си, а за да види как децата ѝ постигат своите.
Искам да знае, че белегът от секцио и лъскавите стрии всъщност са медали за храброст.
Връзката между дъщеря ми и партньора й ще се промени, но не така, както си го представя.
Ще разбере колко повече може да обичаш някой, който се сеща да сложи пудра на бебето и е винаги готов да играе с детето ви.
Трябва да знае, че отново ще се влюби, но причините за това ще й се сторят съвсем неромантични в момента.
Надявам се дъщеря ми да усети връзката си с жените, които в хода на историята са опитвали да спрат войната, предразсъдъците и шофирането в нетрезво състояние.
Да можех да ѝ обясня еуфоричната радост от това да видиш как детето ти се е научило да кара колело.
Да можех да ѝ опиша сърцатия смях на бебе, което пипа меката козина на коте или куче за първи път в живота си.
Бих искала тя да вкуси радост, която е толкова реална, че чак боли.
Учуденият й поглед ме кара да осъзная, че сълзи са напълнили очите ми. Накрая ѝ казах: „Никога няма да съжаляваш“.
Протегнах ръка към нейната през масата, стиснах я и се помолих тихо за нея, за себе си, за всички съвсем простосмъртни жени, които намират пътя си сред препятствията към това най-изумително призвание.
Дейл Хенсън Бурк
Още интересни статии, които да прочетете:
