Вяра Иванова
Един от най-големите грехове на днешното човечество е лакомията. Господи, ужасно лакоми сме, и то не за храна, а за хора, за човешки емоции, за плът, за късчета душа. Сякаш никога не ни е достатъчно да бъдем само с един човек. Дали проблемът е там, че хората просто не сме моногамни животни?
Аз вярвам в моногамията (или по-скоро харесвам идеята за нея), защото иначе светът, в който живеем, би ми се сторил още по-несигурен. Ужасна е мисълта, че любовта все някога свършва, че всяко чувство има срок на годност, не ми се иска да вярвам, че е така.
Днес може да получим всичко наготово и сме презадоволени. Единственото, за което остана да се борим, е любовта. Но заслужава ли си да се борим за нещо, което сякаш винаги си отива?
Къде точно е проблемът с любовта и защо едно време хората са вярвали повече в силата на семейството? Колко от вас, например, имат разведени баби и дядовци? А разведени прабаби и прадядовци? Нататък процентът става все по-малък и то не защото едно време хората не са могли да се развеждат, а защото не са изхвърляли счупеното, а са опитвали да го залепят и да използват отново. Така са правили и с любовта си. Решавали са проблемите си, а не са казвали “край” при най-малката спънка.
Днес проблемът ни е, че винаги търсим “нещо по-добро”. Кой ни излъга, че винаги има нещо по-добро, кой изобщо ни излъга, че заслужаваме нещо по-добро? Вместо самите ние да опитаме да станем по-добри, непрестанно търсим някой друг човек, който да ни накара да се чувстваме по-добре, а това е грандиозна грешка.
Не знам точно какво се е объркало в нас и къде по пътя, но е факт, че едно време хората са се избирали един друг, всеки ден, постоянно. И са се чакали. Прадядо ми се е бил на фронта, а междувременно се е родила дъщеря му, която е видял месеци по-късно за първи път. И прабаба ми го е чакала, дори не си е помисляла, че за нея може да има някой по-подходящ, някой, който не е толкова далеч и може да ѝ обърне внимание тук и сега, на момента.
Сега сме станали адски нетърпеливи. Искаме всичко на секундата, нямаме търпение да почакаме малко за хубавото, да бъдем до нашия човек, дори и когато него го няма по някаква причина. Сега въображението ни рисува какви ли апокалиптични картини на изневери, когато той не ни отговаря от 15 минути в месинджър. Нямаме никакво доверие на половинката ни, защото нямаме никакво доверие и в самите себе си.
Лакоми сме, нетърпеливи сме и сме ужасно параноични, а това са условия, в които любовта се задушава и си отива. Може да се опитваме да я поставяме на командно дишане, търсейки нови хора, с които да я споделим, но не променим ли себе си, никога няма да успеем да ѝ вдъхнем живот отново.
Прочетете още:
- Кисело ли е гроздето, лисичке?
- Маршът на незадоволените жени
- Порокът да бъдеш млад, щастлив и талантлив…
