"В парите ли са истинските семейни ценности?", драматично пита гласът от екрана. Само допреди минути ми е разказвал за жена, разорила съпруга си – от онези семейни истории, в които щастието изтънява с изтъняването на портфейла и напълно изчезва, щом бюджетът стигне до нула. Гледам реклама на днешния епизод от т.нар. документално риалити "Съдби на кръстопът". След нея отеква въпросът "Меркантилни ли са жените във връзките си?". Така бедната женска чест отново бива разпната.
Сипвам си чаша вино (среден клас, купено с мои пари) и си спомням друга случка.
Мол. Магазин за бижута – ама от онези, в които до пръстен с камък стои гривна с камъни, а до нея часовник с камънище (я истински, я не, но кой го интересува – блясък да има). Вътре – двойка в съотношение: мъж – средна възраст, видимо готов да купува, жена – средна младост, хубава, видимо готова да ѝ бъде купено. Хармония.
Докато напрежението от избора обаче расте, дочувам репликата: "Аз няма да ти позволя ти да си избереш – аз ще ти го избера". Бедното ми женско достойнство се удря с трясък в тавана. Ококорено постоява там известно време, докато накрая се строполява на пода, поизтупва се и си казва: "Ама ти всъщност какво се възмущаваш? Та за нея и него това е истинско удоволствие". Тя е щастлива, защото някой някъде купува нещо за нея, ще ѝ купи днес, ще ѝ купи и утре, а тя ще се чувства гледана и обичана.
Той ще е доволен, защото парите означават власт, властта – самочувствие, самочувствието прави мъжете. И някой ден, когато са заедно пред публика, ще каже с гордост: "Това ѝ го избрах и купих Аз". Ще погледне покровителствено и ще се гордее с пърхащото до него бижу. Така двамата ще си бъдат взаимоизгодни – тя ще бъде доволно глезена, той – доволно добре представен. И така до момента, в който статуквото не се промени.
Пиейки купеното със свои пари вино, осъзнавам, че в това няма нищо лошо и нищо, което да заслужава моята или тази на обществото присъда... Докато на повърхността обаче не изплува обичайното клише – жените са с богати и финансово стабилни мъже, защото парите са единственото, което ги интересува. Етикет: жените са меркантилни. Точка.
Така да е, отговарям аз. Питам обаче: "А какви са мъжете?" Какви са мъжете, които търсят красиви и млади жени заради това, че са красиви и млади, заради това, че красят пейзажа, заради това, че "вдигат акциите", заради това, че носят така необходимото самочувствие: "Виж, жената до мен е готина мацка". Какви са те?
Жените, които търсят парите, са меркантилни. А мъжете, които търсят красивата опаковка, са... Къде е клишираният етикет тук? Защо не го лепваме със същата скорост, с която лепваме етикета "меркантилна" и "златотърсачка"?
Защото живеем в мъжки свят, или защото етикетите са толкова удобни? Затова отказвам да приема внушението, че жените сме меркантилни – ако ще по телевизията и в цялото междугалактическо пространство да разкажат историята за жената, разорила мъжа си и напуснала го, след като е загубил парите си.
Няма да приема етикета "меркантилност" за женска характеристика. Няма да осъждам и жените, заради които личната ми гордост понякога може и да удря тавана. Няма да го направя, докато в речника на човешките отношения не се появи дума, която назовава мъж, който търси красиви жени за престиж, а когато вече не са красиви, ги напуска!
Така е честно! Етикет срещу етикет. Клише срещу клише.
Дотогава – ще ме извините, господа, но меркантилността не е от женски род.
Наздраве! С виното среден клас, което съм си купила сам сама!
Автор: Рая Стефанова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
