Пише ви едно почти 19-годишно момиче. Имам проблем, с който мислех, че ще успея да се справя сама, но се оказа много трудно и болезнено.

Става дума за отношенията с майка ми. Тя не вярва в мен. Поне така изглежда. Иска ми се, когато започна висшето си образование, да се преместя в София сама. Тя смята, че това е абсурдно, защото няма да се справя, тъй като имам физически проблем.

Опитах много пъти да говоря с нея за това, но всеки път стигаме до едно и също - нейната лекция колко се притеснява за мен и че ще я разбера, когато стана майка. Тя отказва да приеме, че искам да имам собствен живот и да се справям сама с него. Изгубих години заради желанието на всички около мен да ме опазят още от най-ранна възраст.

Омръзна ми да съм виновна и неразбрана в очите ѝ. Постоянно нещо не съм направила както трябва, според нея. Кара ми се постоянно. Това започна да ме обижда вече. Караме се и винаги се стига до обвинението от нейна страна: "На теб не ти пука за мен." Това също боли, защото не е вярно. Откакто баща ми почина, преди 6 години, сме сами и аз наистина се притеснявам за нея.

Какво да правя в тази ситуация? Искрено се надявам да получа съвет.

С най-добри пожелания.

* * *

Здравейте,

Както съм споменавал и преди, отношенията между хората по принцип са сложни, най-вече поради всички интерпретации, които влагаме в комуникацията си. Дори един обикновен разговор с друг човек по повод на дадена ситуация може да бъде източник на огромно недоразумение – само си представете колко представи са намесени тук: представата, която имаме за себе си, представата, която имаме за другия човек и представата, която имаме за ситуацията.

Казвате, че майка ви не вярва във вас и добавяте "поне така изглежда". Наистина, често само така изглежда в нашите очи. Много лесно е да добавим своя интерпретация за чуждото поведение, която интерпретация обаче няма друга обосновка, освен това паянтово "така изглежда". Дори сме склонни да приписваме скрит подтекст на жестове и поведения, за които другият дори не си дава сметка, но пък ние сме твърдо убедени, че го прави нарочно, най-малкото за да ни дразни, ако не и за да ни нарани.

С всичко това искам да кажа, че ако продължавате да търсите интерпретации на поведението на майка си, провокирано най-вероятно от загриженост и обич, нищо чудно в един момент да започнете убедено да твърдите, че тя ви мрази.

Разбира се, явно същият процес тече и от нейна страна в посока към вас и вие ясно сте разпознали неистината в нейното: "не ти пука за мен".

Не знам какво е естеството на вашия физически проблем и до каква степен е основателна тревогата на майка ви, както и вашата увереност, че тя не е права. Нормално е на тази възраст да искате да поемете живота си в свои ръце.

Вярвам обаче, че ако наблегнете на нагласата, че този живот е дар и чудо, за което сте отговорна, а не право, което ви се полага, ще ви бъде много по-лесно да прецените кои от действията ви са в съответствие с тази отговорност и кои са плод на една заучена претенция като "и аз имам право".

Същевременно, подобно ново отношение може да ви помогне да разберете по-добре и мотивите на майка ви (имам предвид трезва преценка и разбиране от нова гледна точка, а не че непременно трябва да ги приемете). При всички случаи е добре да излезете от модела на общуване, който работи в момента (или по-скоро - не работи) и от това непродуктивно натрупване на негодувание в една от най-важните връзки в живота ви.

Подобно преформулиране може да направите по много различни начини, като идеи за него може да почерпите директно от книгите на Ивинела Самуилова. За подсказка – има една чудесно описана техника на преименуване на стр. 57 в книгата "Ако животът не е чудо" или пък пробвайте двупистовото писмо от стр. 65 от "Жената, която търсеше любовта".

Това - на първа стъпка, за промяна на нагласата ви към ситуацията като цяло. Оттук насетне, вярвам, нещата вече много леко ще се развият в посока, която би била далеч по-удовлетворяваща за вас лично и като взаимоотношения с майка ви.

Сърдечни поздрави, Алексей