Вървя към теб. Малко бавно и несигурно, но все пак вървя. Открих, че съществуваш и сега не мога да преодолея мисълта, че те нямам. Озъртам се като страхливо зайче. Разминавам се с ангели, които не казват нищо. Вбесява ме добронамереното повдигане на криле.
“Не знаем. Не сме я срещали. Попитай друг ангел”.
Отминавам ги и за пръв път оставям зад гърба си ангели, които презирам.
Трудната част е в очакването. Пътят, който води към теб. Толкова съм те рисувал, че когато те сънувам не изглеждаш истинска. Предпочитам те буден. Предпочитам да осъзнавам всеки контур на лицето ти. Така лесно мога да те нарисувам отново върху някоя салфетка и да си с мен докато вървя към теб.
Преди да те открия смятах, че извън теб светът не съществува. Илюзия за живот. Вдишване. Издишване. После нищо. Черна дупка в необятния Космос, от която няма изход. ПОСЛЕ видях планетите. Малки златни точки, закачени с карфици за небето. Дъжд от звезди и Луна, която подкрепя усърдието ми да те търся. Открих вдъхновението и надеждата и тръгнах.
Към теб.
Понякога те виждам сама на трамвайната линия. Виждам на забавен каданс босите стъпки, които оставяш между скованите от студ метални релси. Иска ми се да извикам, да ти покажа, че ме има и че съм близо, но се изкушавам от това егоистично да продължа да те гледам. Защото няма никой друг и аз се чувствам специален. Хваща ме страх, че след миг може да те изгубя отново и че отново ще започна да те търся отначало, но не мога да постъпя иначе.
Кой казва, че ангелите са добри и разбират от любов?
Аз разбирам любовта. Тя е зад ъгъла на улицата, или е чаша кафе, или хапче за сън. Тя е всичко, което ме движи към теб. Тя е много повече от едно “Обичам те!”.
Изпреварвам собствените си мисли. Те са толкова много, но всяка е свързана с теб. Не спирам да вървя. Мога го и със затворени очи. Притварям ги и пак си пред мен. Очакваща ме. Желаеща ме. Любеща ме. Блъскам се в коли, витрини и хора, които ме мислят за луд. Стъпвам върху паднали листа, осъзнавам, че е почти есен и продължавам стремително напред, за да не пропуснем ЗАЕДНО очарованието на есенното слънце. Есенното слънце гали.
Задъхвам се, опиянен от представата за първата целувка, която ще ми подариш. Свенлива целувка, лека - едва доловимо докосване при допир. Смутеното мълчание след нея. Часовете след мълчанието. Първото събуждане в едно легло. Събуждане без да отварям очи от страх, че няма да те намеря до себе си. Усмихвам се.
Дори вече не съм ядосан на ангелите. Те нямат вина. Разминавам се с много от тях и всички знаят, че бягам към теб, но без да разбират защо.
А любовта - това си ти.
Текстът е включен в предстоящата нова книга на автора „Аз съм в другото такси“ (Издателска къща „Персей“). Повече подробности за нея очаквайте през февруари.
