Цял живот ще те обичам, друга като тебе няма, целият си живот теб съм чакал… О, всички сте ги чували тези приказки поне веднъж, може да сте повярвали първите два-три пъти, те са си от задължителните реплики, когато се захласнеш по някого. Даже ако не ги изкажеш и не ги чуеш, то какъв прехлас е това, нали така.
Декларациите са едни от най-истинските лъжи между човеците, най-лъжовните истини, които ни диктуват разум и чувства, когато сме обладани от онази обсесия към единствения и неповторимия.
Говорим си за...
Сваляме звезди, рушим прегради всякакви, разстоянията ги нямаме за нищо, светът се върти само заради чувствата, бушуващи в гърдите ми, ах, за този летеж всеки път си струва… да се стовариш на твърдата земя с охлузени колене.
Защото не може да се лети вечно, това си го знаем. Не отричам, че има хора, които от мига, в който са се срещнали до мига, когато един от тях си отида, са си единствени. Независимо от обстоятелства, житейски бури, препъни камъни, обществено мнение, сладки изкушения и изобщо всичко, което предлага животът, а той предлага най-неочаквани, непомисляни и непредполагани неща. Добри и лоши. Защото без лошото няма да оцениш доброто, без доброто няма да се излекуваш от лошото.
Не отричам, че има такива двойки, даже твърдя, че всеки от нас е в такава двойка, така здраво обвързан и неразривно свързан с някой друг. Един единствен.
Обаче внимание! Такава обвързаност е от различен характер. Цял живот си свързан с родителите, обикновено с единия от тях по-силно. Има приятелства за цял живот – от ученическата скамейка, от университета, от някаква случайна компания или пътуване, или един бог знае какво, животът е просто една непрекъснато променяща се ситуация, а ние реагираме според себе си в нея. Има, ако щете, сътрудничество за цял живот – общи идеи, общи реализации, общи постижения, не просто колегиалност, а общ труд в името на някаква споделяна идея.
За любовите докато смъртта ни раздели каквото и да кажеш, няма да обхване темата. Те всичките до една са такива. И правилно – до смърт е всяка любов в живота ти. До собствената си смърт.
Нормално е – туй, което се ражда, умира. Няма по-естествен процес, поне не е измислен. При положение, че ние самите като биологични единици сме смъртни, какво остава за всичките ни преживявания. Пламваш – гаснеш.
Вечен огън само пред паметниците на Незнайния воин.
Ако погледнеш в себе си – бая вечни огньове ще различиш, ама те са над твоите спомени, над паметните плочи на значимите хора, минали през живота ти. Там, където няма паметни мигове, няма и палната свещичка. Няма смисъл – било е, радвало те е или те е наранило, обаче е отминало, не искаш да се връщаш, разбрал си, че не е важно за теб. Тревясало, буренясало и хлътнало е това преживяване, за сметка на светлите мигове, озаряващи душата ти през всичките лета и зими. От тях всъщност си взимаш огънче, за да палнеш новите чувства. Така е.
Защото трябва да си обичал, страдал, крещял от щастие и болка, летял из седмите небета и пропадал в деветте адови кръгове, за да можеш да го направиш отново. И да се постараеш да не правиш предишни грешки, защото най-важното за огъня е да се подхранва непрекъснато.
Престанеш ли да се грижиш за него, да подпъхнеш съчка романтика, да дотуриш щура изненада, шегичка, неочаквана ласка, очаквана дума, шепот в ухото и вик сред тълпата, внезапност в рутината, изневиделица посред ежедневието, нещо ново, нещо старо, нещо забравено, нещо припомнено, нещо паднало от небето, не мога да изброя всичко, всеки си е сам юнак на коня в старанието, сам юнак на коня, ама го разиграва този кон заради другия, дето уж е също сам, обаче са двойка, която е неможеща един без друг. В момента, в който може – дотук. Свещ, кандило или вечен огън – каквото остане. Ако остане.
Скъпият е запалил свещите, щото ще си пием вечерното вино на терасата и се смее, че и най-голямата свещ свършва. Вечни свещи няма, а вечният огън е само за надгробие, ние сме си живи и ще сме живи.
„Млъкни, му викам, и не говори глупости – живи сме докато умрем.“ „Ти говориш глупости, Скъпа, има неща, които не гаснат и аз точно това съм ти предопределил за цял живот.“
Прегръща ме с едната ръка, а с другата посочва нагоре: „Звездите, Скъпа, звездите.“
