*Краят на този разказ съдържа описания, които на някого могат да се сторят отблъскващи (бел.ред)
Всичко започна по познат сценарий:
Той я забеляза как ходи зад него и небрежно си изпусна ключа. Тя го видя и му го върна. Започнаха да си говорят за времето и продължиха да се разхождат заедно.
Той беше моряк, а корабът му тази сутрин акостира в пристанището и беше решил да се поразходи по брега. Беше много висок, мургав, потъмнял от слънцето, с лъскава усмивка, приказлив.
Разказваше ѝ моряшки приказки до късно през нощта. Следващата вечер вече я държеше в обятията си и я целуваше със изгаряща страст.
Корабът му потегля на сутринта, връща се след три месеца. Обеща че ще го чака.
Три месеца са много в живота на самотна и влюбена жена. Мария, така се казваше, живееше сама в малка къща на остров Хиос, в тесните улички зад стената на крепостта.
Баща си никога не беше виждала. Беше някакъв моряк от минаващ кораб и беше стигма над двете жени - на острова имаше закон: омъжваш се само за моряк от града.
Няколко години се грижеше за майка си. Работеше в една месарница близко до къщата. Не е работа-мечта, но не е имала избор покрай болната си майка.
През почивките можеше да я види, съдържателя ѝ даваше месо и заплатата покриваше нуждите. Когато почина майка ѝ, беше най-самотната жена, докато не се запозна с моряка.
Знаеше кога ще пристигне кораба и го чакаше на пристанището. Когато го видя, се хвърли в обятиятаму . Погледите и подсврикванията на другите моряци нямаха значение, тя беше с любимия си.
Тази нощ му даде всичко, което една жена може да даде на мъж. Гълташе го с тъмните си очи, пълни с топлина. Морякът не можеше да свали поглед от изваяното ѝ тяло.
На сутринта ѝ предложи. Пристана му, а той обеща, че ще се венчаят на следващото акостиране. След два месеца, Мария му съобщи, през корабната компания, че е бременна.
Той ѝ отговори, че я обича и да подготви всичко за венчавката.
Седем месеца по-късно го чакаше с булчинска рокля и цветя на пристана. Моряците слизаха от кораба и я подминава мълчаливо, с наведена глава.
Когато не го видя между моряците, се качи при капитана...
- Каква лъжлива п*тка, от най-лъжливите. Съжалявам, госпожице, казваше капитана, чудейки се на жена с булчинската рокля на кораба. Най-гадният сваляч, не съм срещал подобен идиот, във всяко пристанище имаше по една жена, вече няма да се качи на моя кораб. Наистина съжалявам, госпожице.
Избяга от кораба, тесните мраморни улици на Хиос погълнаха белия шлейф. Плака цяла нощ, преди изгрев започна обилно да кърви, беше толкова слаба, че нямаше сили, нито желание да потърси помощ. Месарят я намери следобед, беше решил да провери защо я няма на работа.
В болницата я спасиха след много усилия, но не и детето. Няма да има деца, никога. Болеше я, но сякаш погледите на сестрите я боляха по-силно.
Няколко дни по-късно, прибирайки се от болницата, на улицата видя прегазена котка - ако можех да бъда на нейното място, искам да умра - помисли си.
От тъмния прозорец на съседното мазе се появиха и пет малки котенца, които търсеха майка си. Прибра ги вкъщи, без дори да се замисли.
Грижеше се за тези котенца като за нероденото си дете. Те бяха семейството ѝ, нейната глутница която ѝ даваше любов и сигурност.
Под прозореца започнаха да се събират и други котки, които хранеше с месо. Някои вечери се събираха и десетки котки под прозореца.
Харчеше цялата си заплата, започна и да краде месо от магазина, за да изхранва все по-голямата глутница.
Месарят забеляза кражбите, няколко пъти я предупреждаваше и накрая я уволни.
През зимата в Хиос не вали сняг, но пронизващия студен вятър който свири през тесните сокаци режеше остро.
Котките в къщата вече бяха над 25. Пред вратата се събираха все повече, чакаха да ги нахрани.
Една сутрин я събуди детски рев - десетки котки от улицата бяха се събрали пред вратата. Беше ѝ жал за всички тези гладни животни и ги пусна вътре.
Този път нямаше с какво да ги нахрани...
Седмица по-късно съседите усетиха неописуема смрад на котки и мърша. Разбиха вратата на къщата и видяха наяден от над 120 котки труп на жена в булчинска рокля.
Една котка гризеше скулата ѝ, когато влязоха в стаята.
Цялата махала се събра, жените се кръстеха, мъжете казваха, че това е дяволска работа.
Това се случи преди 35 години, но всеки февруари котките от махалата се събират пред входа на къщата, те не са били и родени, когато това се е случило, и никой не може да обясни защо го правят.
Месните все още заобикалят тази улица.
Улицата на котките.
Автор: София Макриянни
Още разкази на София:
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
