Колкото повече стават физическите години, толкова по-лесно става да се живее. Въпреки болежките в тялото, въпреки…, абе въпреки всичко това, което ви идва на ума, когато се сетите, че вече не сте на 20.
Обаче, когато годините бяха 20, си мислех, че мога всичко. Че има време за всичко. Развявах младостта като бойно знаме и защитавах това знаме с нокти и зъби. Какво високомерие само!
Отлагах, мързелувах, губех се някъде из безцелното съществуване, учих нещо, което не ми беше много по сърце. Слава богу, че после започнах да работя нещото, което и до ден днешен много обичам. Сприятелявах се с разни хора, правех се на важна пред тях… Но тогава не знаех. Изобщо не си давах сметка за това, което сега ще напиша.
Но годините се навъртяха. Тези дни някой ме попита: а ти всъщност на колко си години и аз за няколко секунди не можах да се сетя на колко съм години. Трябваше да пресметна коя година сме, кога съм родена. И се почувствах свободна и… щастлива. И разбрах, че вече съм преминала успешно онази граница, до която възрастта ме притесняваше.
И… се огледах. Ослушах се. Усетих, че сетивата ми, с които усещам света и хората, са се изострили и ми е вкусно, ароматно, свежо и… ЛЕСНО.
По средата съм. Нито съм на 20, нито съм на няколко по 20. Такава ми е работата, че мога да наблюдавам хората, да говоря с тях, да ги слушам, да ги разпитвам, да ги снимам. Журналист съм и от години вървя по петите на образованието, което ми дава възможност да съм все сред ученици.
Иначе, както вече стана дума, съм тръгнала към онази възраст – свободната. Най-близките ми приятелки са в същото времево измерение и, когато се съберем на по чаша вино, все по-често говорим за себе си. И да ви кажа, все по-често се забавляваме много, по-честни сме една с друга и повече се обичаме.
След едно такова събиране разбрах защо всичко ми изглежда толкова вкусно, ароматно, свежо и ЛЕСНО.
Няма го вече в нас онова високомерие, че можем да управляваме света, да контролираме всичко да се случва по нашите правила, точно когато го искаме, както го пожелаем. Няма е самоувереността, че имаме право да наказваме с омраза и още по-лошо – с безразличие. Никой вече не казва: забрави я, забрави го. Говорим за тези, които отсъстват от събирането, защото ни липсват истински и говорим с любов и уважение.
Все по-често си казваме, че е каквото е, защото е, нямаме сили да го променим, имаме само сили да го приемем. Все по-лесно приемаме, смирението не ни изглежда като предателство.
Говорим си за...
Битките не ни привличат, войните не ни вдъхновяват. Смеем се. Боже, как се смеем! Уважаваме тъгата си по същия начин – пламенно. Правим планове само за момента, за утре мислим утре. Споделяме си, споделяме се, изслушваме се, прегръщаме се, все по-често казваме „да”-тата, които преди премълчавахме от глупава гордост.
Вярваме, всъщност знаем, че Съдбата, Вселената, Бог, Силата (което ви е удобно) наистина мисли за нас, вярва ни, пази ни и прави нещата да се случват за нас в най-подходящия момент. Не се гневим, когато Бог каже „не”. Е, страдаме, разбира се, плачем, ох, как умеем вече да плачем! Но не притискаме Живота. И не притискаме себе си.
Много скоро ще започнем да празнуваме юбилеи. Заедно, топло, с обич и с благодарност! За всяка следваща свещичка върху тортата. За себе си!
